By admin # **Пренебрегнах старите си родители и животът ме наказа. Получих си заслуженото!**
Когато бях млад, мислех, че светът е мой. Роден съм в малък град, но винаги съм мечтаел за нещо по-голямо. Родителите ми се грижиха за мен, жертваха се, за да мога да уча в столицата. Майка ми шиеше до късно през нощта, а баща ми се блъскаше по строежите, само за да имам всичко най-добро. Казваха ми, че семейството е най-важното, но аз винаги гледах напред – кариера, успех, пари.
След университета започнах работа във финансова фирма, издигах се бързо. Работех по 12 часа на ден, обличах се в скъпи костюми, посещавах скъпи ресторанти. Рядко се връщах у дома – винаги имаше оправдания: „Много работа“, „Ще дойда другата седмица“, „Ще ви пратя пари“. А родителите ми чакаха, звъняха, питаха дали всичко е наред. Аз отвръщах с кратки отговори, без излишни думи – бях зает човек.
Годините минаваха. Веднъж майка ми ми се обади развълнувана – баща ми бил болен, искала да ме види, нуждаела се от малко помощ. Казах ѝ, че ще дойда, но отложих. После пак. Докато един ден ми звъннаха рано сутринта – баща ми починал. Замръзнах. Стоях в офисното кресло, а ръцете ми трепереха. Захлупих се на бюрото, но вече беше късно.
Когато отидох на погребението, майка ми стоеше в ъгъла, изтощена, съсухрена. Опита се да се усмихне, но очите ѝ бяха пълни с разочарование. Не каза нищо. А аз се почувствах най-малкото същество на света.
После реших да си изкупя греха, да се грижа повече за майка, да ѝ помагам. Обаждах ѝ се по-често, пращах ѝ пари, но рядко ходех при нея лично. Отдалечеността вече беше станала навик. Казвах ѝ, че ще дойда за рождения ѝ ден, но пак отлагах. Един ден сестра ми ми се обади – майка паднала в дома си и останала така няколко часа, преди комшията да я намери. Живееше сама.
Купих ѝ помощна техника, уредих да има човек, който да ѝ пазарува, но никога не седнах до нея на масата, за да я попитам как се чувства. Такава беше моята „загриженост“ – практична, дистанцирана.
Докато една сутрин не получих отново познатото телефонно обаждане. Този път беше сестра ми – майка си отишла спокойно в съня си.
Отидох в старата ни къща. Навсякъде беше мирисът на детството ми, албумите бяха наредени на масата. Разгледах снимките – аз, малък, на ръцете на родителите ми, те гледат мен с такава любов, такава гордост. А по-късно – все по-малко снимки с мен, все по-самотни техни портрети.
Тогава разбрах – не можеш да компенсираш времето с пари. Не можеш да наваксате пропуснатите думи с подаръци. Губиш ли времето с близките си, губиш част от себе си завинаги.
Днес стоя сам. Имам пари, имам кариера, но някой ще ми се обади ли, когато стана стар? Или ще получа същото студено безразличие, което аз дадох на онези, които ме обичаха най-много?
Животът винаги връща.
—
🔴 **Създай изображение на възрастна българска майка, седяща сама на дървена маса в малка, уютна, но леко занемарена кухня. В ръцете си държи стара черно-бяла снимка, а очите ѝ са насълзени. В стаята има слаба дневна светлина, която влиза през малък прозорец, създавайки носталгична и тъжна атмосфера. Фонът е семпъл, с български домашни декорации по стените. Цветовете са топли, но приглушени – нюанси на кафяво, кремаво и сиво.**🔴
PLAMEN SLAVOV