By admin 
Усмивката ѝ пред гости застива веднага щом останем сами
Всичко започна на онзи обикновен летен ден.Пролетта беше преминала в горещи обрати, а в квартала ни въздухът ухаеше на прясно изпечен хляб и цветя от съседската градина. Ние с Тина бяхме поканили приятели на вечеря – нещо обичайно за нашето малко, сплотено общество. Говорим за тези събирания, оперативки, където всяка усмивка е добре дошла, а новините се разнасят като ехо между стъпките ни по пътеката.
Чувствах се благословен от живота, който водехме.Но нещо у Тина не ми даваше мира. Нейната красота свети в компании, но винаги, когато останем вкъщи, тя сякаш е затворена в собствена черупка. Затова вечерта започна с много смях, вино и новини от квартала.Съседката Мария настойчиво разказваше за последния си хитър план да организира малка изложба на ръчно изработени бижута за пролетния пазар, а Тина се усмихваше с такава младежка искреност пред соцалните лица, които познавахме. Сякаш нищо не беше наред. Аз обаче съм жена с усет за емоции, знаех, че зад усмивката ѝ витаят облаци.
Когато гостите ни накрая си тръгнаха,а вратата затвори зад тях,усмивката на Тина моментално угасна. За един миг ѝ се представи самотата, която ни обгърна. Обикновено я питах как е минал денят ѝ, но днешният момент беше различен. Настъпи провал, всичко, което завоевателите на нашето пространство бяха довели, изведнъж се окачи на рамото ми като гирлянда от грубияни.
- Какво не е наред? – запитах я с неволна тревога, опитвайки се да следя всяко нейно движение.
Всички знаем моментите, когато тишината в една стая става непоносимо тъпа. Тина седеше на дивана, свела глава и когато вдигна очи, погледът ѝ бе студен и отчужден. В продължение на години бях свикнал с нейното поривисто поведение, но сега нещо в нея ми се струваше непознато.
- Нищо, всичко е наред – отговори, но гласът ѝ прозвуча притеснено. „Нищо“ нямаше смисъл, но знаех, че за нея това беше защитен механизъм. Както толкова много пъти преди, хванах се за надеждата, че тя просто има нужда от време.
След около десет минути усилията ми да я накарам да говори бяха неуспешни. А вечерта продължаваше да се разплита – тишината се настани между нас, преобразува хумора в неразбираема неблагодарност. Внезапно ми се стори, че пред нас стои стена, която бяхме построили помежду си, и всяко наше усилие да я разрушим бе напразно.
Направих крачка към нея, седнах и ѝ взех ръката. Мислих си, че може би физическото докосване ще я върне обратно в реалността.Силната, независима жена, с която споделях живота си, взе дълбоко дъх.
- Знаеш ли, в квартала хората говорят за нас – продължи тя с ядосан тон. – Чувствам се сякаш сме в затвор, в клетка от предразсъдъци и мнения.
- Как така? Какво казват? – попитах, но тихо. Стихът на несигурността ми се отразяваше в погледа ѝ.
- Всички сме пред тях, а колкото и да се опитваме да покажем всичко, което ни е приятно и весело, те само успяват да ни съди.Въпреки че правим всичко как трябва, вечно сме под лупа – каза тя, а от очите ѝ се избиха сълзи.
Не знаех как да реагирам. Тази импресия на неразбиране и тъга бяха нещо ново, а не бях подготвен. Когато за пръв път я видях в това состояние, в главата ми започнаха да циркулират спомени – моменти от нашия живот. Събирания, рождени дни, кажи речи почти всяка важна среща – всичко изглеждаше толкова перфектно, но сега започнах да виждам как зад усмивките застава горчилка.
- Знаеш ли, Тина, семейството ми също имаше толкова много ритуали. Помня как баба ми казваше, че когато сме заедно, трябва да забравим всичко – опитах, но на лицето ѝ се изписа нежелание за спомени.Не можех да продължа. Исках да ѝ дам спокойствие.
- Но стресът е навсякъде, в хората, в работата, в семейството. Всички наведохме глава, празнуваме заедно, но вътре в нас нищо не е наред. Защо не успяваме да се разберем, когато сме сами? – запита тя.
Беше право. Никак не можех да отговоря.Но щях да опитам.
- Тина, всяка вечеря, всеки празник е едно, но затова сме двойка. Готови сме да се подкрепяме помежду си, нали? – заключих. Личните ми чувства бяха подложени на колебания; просто не бях сигурен как да продължа и как ще завърши всичко това.
Тишината отново рапидно се завърна, но този път чувствах, че с усмивката на Тина отношенията ни не могат да оцеляват. С всеки изминал ден, след всеки пореден фалшив смях пред гости, ние наистина ставахме по-добри актьори. Не можехме да поддържаме спектакъл на радост, когато зад кулисите живеехме в страх и осъзнаване.
Веднъж дори ми каза как е виждала неподозирани радости в единствения честен миг, когато просто сме седели на терасата в ранната утрин, без да можем да споделим нищо, освен тишината и това, което означаваме един за друг.
След дълго обсъждане, ѝ предложих да проучим как можем по-скоро да разрешим проблемите си пред болката, опитвайки се да създадем обстановка на взаимоподкрепа. Започнахме да ходим на терапия, и то отдавна. Приготвяхме кекс на всяка неделя за съседите, споделяхме опити за нашите деца и дори организирахме неделни вечери, където всичко беше ново и интензивно.
Времето преминаваше, и макар усмивките все още да бяха кратки, ние отново открихме магията в общуването. Осъзнахме, че не е нужно да бъдем перфектни, а просто да бъдем себе си.
Така че, докато усмивката на Тина пред гости можеше да е хладна, ние научихме, че истинската близост идва от колебливите ни разговори, от усилията да кажем „не“ на фалша, а „да“ на реалността, колко и трудно да е понякога.
Емоционалният възход, илюстрация на нашата човечност, понякога дарява мир. Ние бяхме тук, за да научим как да бъдем истински един за друг, независимо от околността. Някои моменти в живота ни правят готови за предизвикателства, а истинската любов е там, където можем да си прощаваме всичко, но докато помним истинската стойност на усмивките – независимо дали пред други, или само пред себе си.
В крайна сметка осъзнах, че истинските моменти на свързване не идват от неистови усмивки, а от искрени разговори, от слабости, превърнати в сила и че вярата в нас самите ще ни доведе до звезди.