By admin 
Попитах за пространство,а тя се настани вместо това
Помня онази вечер,когато всичко започна. Седях в кухнята, облечен в любимия си домашен халат, докато навън есента оцветяваше света в златисто и оранжево. Чувствах се преситен.Умората от поредния дълъг работен ден ме беше натрупала, а моите мисли се въртяха около едно – нуждата от пространство. Исках да се отделя, да намеря своето собствено място, да се наложа на своите граници. Ето защо реших да говоря с Таня.
Тя беше моята приятелка от години,но понякога ми се струваше,че нашите отношения се потапят в нещо,което явно ни изцежда.Бяхме като два превозни средства,които неусетно се сблъскват. Въпреки че я обичах, понякога ми се искаше да се прибера в своята черупка.”Таня, мисля, че ми трябва малко пространство,” казах, след като оформянето на думите в ума ми отне твърде много време. Очаквах да ми се усмихне, да се смее и да ми каже, че ще се погрижи всичко да бъде наред.Вместо това обаче я видях как се стресна, а след това усетих бетонната стена, която забърка между нас.
Не мога да я виня. Знаех, че думите, които излязоха от устата ми, можеха да звучат грубо, но те бяха искрени. После обаче, вместо просто да се оттегли, тя дойде с идеята да се нанесем заедно. “Така ще има повече пространство, нали?” – попита тя със сериозен тон, а усмивката ѝ се промени в нещо, което не мога да опиша. Чак сега осъзнавах,че практически искам точно обратното на това,което ми предлага.Обвързването с Таня не ме плаши,но обмислях дълготрайността на нашето съжителство. Всичките ни спорове по мимоходом, нашите облигации, int разочарования, а и всекидневната ни рутина – всичко изглеждаше като стара пуста стая, която се опитва да бъде преобразена в нещо ново. Умората ми обаче не се поддаваше на метаморфозата, и това чувство на статаична енергия ме беше побъркало.
Таня, след всичко, което казах, сякаш се потопи в своя свят, а било ли това наистина позволено? Започна да кани вещите си. Няколко дни по-късно прозорците ми бяха затрупани с нейни растения, смесица от цветя и тренировки, с които постоянно се опитвах да успокоям собствените си чувства. Вечерята се превърна в ново приключение – тя готвеше боб в глинен съд,а аз галех котката ни,която приятелите ни понякога наричаха просто „бандит“. Мислех, че и това ще премине, но времето минаваше, а пространството, което бях искал, изчезваше.
Със своите съседи излизах на разходка,а те коментираха новата ми реалност. “Скоро ще получите малко дете, защото така се прави,” шегуваха се, а аз тънко се смях. Да, обновената бъркотия беше част от нашето ежедневие. Ритуалите, които така дълго време бях изпитвал, сякаш бяха променени. Но някъде в днешния метеж, в неприятната симбиоза, се появяваха подаръци, които не бях очаквал.Спомням си как един следобед Таня ме изненада с домашен крем карамел.Процесът на приготвяне ми се стори забавен, защото никога преди не бях виждал нейните ръце да преминават през съставките. Тя смешно мърмореше по време на целия процес, докато се опитваше да следва рецептата от интернет. Вече нямаше значение толкова, че стаята беше претъпкана. Цялото това топло усещане в кухнята ми напомни за детството – за баба,която правеше сладкиши,и която никога не спираше да говори с мен,докато бъркаше.Когато накрая опитах сладкиша,се оказа,че както никога не бях съществувал,постепенно преглътнах гузността за желанието си за пространство.
Минаха месеци, а нещата ставали по-комплексни и красиви. Дори се намесваше нежно напрежение с колегите, защото те не можеха да приемат, че живеем заедно. “Стефке, какво стана с теб?” – усмихваха се, а аз се чувах как отговарям. Живеехме си сапунен мехур от несигурност, обхванат в уют и свързване. Тези седмици се изливаха в месеци.
В един от случаите, убивайки времето в нашия квартиран, ми хрумна да се заемат с по-ежедневни неща. Помагаше ми с домашното.Ядосвах се, че макар и вече да имам когнитивни разлики в апартамента, синергията между нас се задълбочаваше. Започнахме да приготвяме вечерята заедно и дори поканихме няколко приятели на вечеря – бях видял плодовете от идеята, която преди няколко месеца изглеждаше плашеща.
Не осъзнавах, че всяка нова реалност ни среща с познати страхове, даже с нежеланите прегледи в нас. Именно в такива моменти се ражда онова осъзнаване – не става дума само за пространство, а за свързване, споделяне и взаимна подкрепа. След месеци на битка с нарастващата тревога и стрес, почувствах, че всъщност всичко, до което стигнах, беше неочаквано, но божествено изпълнено.
Никога не съм мислел, че простите между нас моменти биха могли да доведат до нещо толкова устойчиво. В мига, в който сложих ръка върху ръката на Таня в леглото, разбрах – пространството, за което помолих, не умира.То е нещо, което расте – и когато намериш правилната личност до себе си, и двете страни могат да намерят своето място.
И така, осъзнах, че вместо да търся пустота, може би исках да споделя любов, дори и да се опитам да се наведа навътре там, където се страхувах да отида. Излезе, че романсът, който не очаквах, взе всичко със себе си, променяйки не само думите, но и проекциите на дните. Пространството, всъщност, беше не само физическо, а психическо – и когато се научих да споделям живота с Таня, разбрах какво е истинският смисъл на “взаимността”. Сега, когато тенджерите се пълнят с аромати и смехът ехти в нашия битов свят, мечтата ми за пространство се оказа действително стълба, по която стъпих по-нататък.
PLAMEN SLAVOV