By admin 
Помолих я да напусне дома ни, а тя отказа
Може би ще звучи странно за вас, но в момента, в който написах тази фраза, всичко в мен замря. Отивам към края на нашата история и сякаш времето е спряло, за да ми позволи да осмисля случилото се и да прегледам спомените си. Затова нека ви разкажа как се стигна до този момент.
Беше един обикновен понеделник, когато почувствах, че мразя всичко. Външният свят, слънцето, което светеше през прозорците, сивите бетонни блокове, детските викове от игрището в близкия парк – всичко ми убиваше настроението. Не бях в добро състояние и знаех, че част от вината за това беше и в нашия дом. Усещах, че нещо се е променило между мен и нея.Светла. Тя беше толкова жизнена, толкова цветна, че мракът в който живеех, ме притискаше дори повече. Понякога я гледах, докато готви или докато се е настанила на дивана с книга в ръка, и почти можех да усетя как в тялото ми нахлува завист. Как можеше да бъде така неуязвима, докато аз потъвах в мръсотията на собствените си страхове и неуверености?
Месеците минаваха, а ние живеехме в един и същи дом, но сякаш бяхме на две различни планети. Съседите, които минаваха покрай нас, също забелязваха напрежението. Веднъж нашата съседка Лена ни попита защо не сме присъствали на местния празник на квартала, на който обикновено бяхме неизменна част. „Трябва да излизате повече, хората ви обичат!“, каза тя, а аз почти я бях проклел в ума си. Каква е тази любезност, след като вместо да идем на празника, си приличахме на призраци в собственото си домакинство?
И ето, един обикновен ден, помолих Светла да напусне нашия дом. Исках да бъда сам, чувствах се задушен, трудно ми беше да се справя с тази всепроникваща тъга. Помня как усетих стомахът ми да се свива, когато изрекох тези думи. Някакси, вместо да излязе от стаята, Светла просто седеше там, с широко отворени очи, и попита: „Как можеш да кажеш нещо такова?“
В следващите минути нищо нямаше смисъл. Гласът ми, който щеше да бъде не само като мехур, но и като остър нож, който да разсече въздуха между нас.В нея настъпи илюзия. В тази малка стая,наситена с спомени и добри времена,нейният глас беше като извисяване на сърцето ми. Бях толкова ядосан, но и толкова нещастен. Тя не отказа, тя направи нещо много по-тежко – просто не ми отговори.
Спомням си как другата вечер, след всичко това, лежах в леглото и се опитвах да заспя, но не можех да откъсна поглед от тавана. Чувах всеки звук от кухнята, всяка стъпка на Светла. Думите ми все още резонираха в главата ми. Направих ли грешка? А всъщност, как мога да ѝ искат да замине, след всичките хубави мигове, които сме преживели тук? Станах и отидох до кухнята. Там Светла стоеше, движейки се на пръсти, явно опитвайки се да не ме безпокой. Погледите ни се срещнаха и за миг всичко се забави. Усещах натиска на собствената си гордост, а сърцето ми шепнеше, че мога да направя крачка назад.
„Знаеш ли…“, започнах да казвам, но сякаш ми бяха отнети думите. Чувствах как бутоните на емоциите ми са натиснати, изгубил съм се в непознатите и тъмни пътеки на собственото си недоволство. Светла просто гледаше с тъга. „Не исках да те нараня“, промълвих.„Просто понякога в главата ми всичко е твърде сложно.“
Постепенно всичко някак си се върна в нормалното. Всеки ден виждахме себе си, седнете и говорете. Личните ни разговори ставаха все по-дълги и по-дълбоки. Най-сетне разбрах,че не е важно кой какво предлага или кой какво иска. Важно е какво искаме да изградим заедно.
Една неделна сутрин, когато отидох на пазар, усетих, че нова надежда се е вмъкнала в живота ми. Слънцето грееше и миризмата на прясно изпечен хляб потапяше душата ми. Когато се върнах, Светла беше приготвила закуска, а около нея бяха разположени цветя, които бях взел от пазара. Споделихме празничен момент, усмихвахме се. Нямаше повече намерение да разделим света на „мен“ и „теб“.
Тук, в нашата кухня, се случи нещо прекрасно. Всяка дума, всяка емоция, всяка прегръдка започнаха отново да имат значение. Разказвахме си истории, смяхме се и споделяхме мечти. И най-вече, осъзнах, че семейството не е само място, а състояние на духа. Всяка тревога, времето напрежение, всичките несгоди и радости съществуваха, за да ни научат на разбирателство.
И така се роди поуката: не можем да затваряме сърцата си заради страха от разочарование. Няма по-голяма смелост от това да приемем, че обичта е много по-силна от пагубното влияние на собствените ни страхове. Заедно станахме по-силни. Спрях да искам някого да си тръгне, и започнах да оценявам какво означава да си у дома, заедно със Светла.
PLAMEN SLAVOV