By admin 
Хванах я да чете дневника ми, докато бях на работа
Работният ден беше обикновен, както всяка друга сряда. Въпреки рутина, прибирайки се в дома ми след дългите часове в офиса, не знаех какво истински ме очаква. В последно време чувството за уют у дома все повече ми избягваше. Може би беше всичко, което се случваше в ежедневието ни с Мария. Към момента, отношенията ни преминаваха през усложнения и тишина, която говореше много повече от всякакви думи.
Както обикновено, се прибрах след работа, облечен в заскреженото си яке и влажни от дъжда обувки. В коридора миришеше на вечеря, а звукът от свиренето на чайника ми накара сърцето да затупти приятно. Взех си чаша с вода и потеглих към хола, малко нетърпелив да видя какво подготвяше Мария.
Но когато влязох, мирисът на страхотно приготвена храна бързо беше заменен от нещо странно.Въпреки че бях свикнал с обстановката,в стаята имаше нещо,което не беше наред. Мария беше седнала на дивана, с ръце на коленете си, и ме гледаше с поглед, който не можех да разчета. В ръцете си държеше моя дневник – малката тетрадка, в която бях записвал всичките си мисли, страхове и надежди.
В сърцето ми удари влага, а втренченият ми поглед в нея накара тишината на помещението да стане наложителна. “Какво правиш с моето нещо?” – изрекох накрая, като не можех да се сдържа.
Тя се поколеба, преди да отговори. “Не исках… но…”, думите ѝ се объркаха. Разбрах, че е чела нещо, което не трябваше да вижда. Всичко, което бях споделил в него – най-съкровените ми чувства, мечти, даже и страхове – един вид личен дневник, на който не всяка душа имаше право да надниква.
Погледнах я по-внимателно и осъзнах, че през очите ѝ бликат сълзи. “Не можех да ти го кажа. Не разбираш какво чувствам.” – добави тя, а гласът ѝ трепереше. В този момент вече не бях сигурен как да се почувствам. Гневът вътре в мен се биеше с желанието да я прегърна и да ѝ обясня.
“Мария, ти знаеш колко е важно за мен това,” ѝ казах с по-мек тон.”Защото в него пиша неща, които трудно изразявам с думи. Как би се почувствала, ако аз се натрапя на твоето лично пространство?”
Никак не е лесно да погледнеш някой, който обича, и да му споделиш какво те е наранило, какво те е разстроило. Имаше моменти, в които просто започвах да се съмнявам в нас. Спомнях се как на обяд с колегите говореха за своите любовни истории - как единият случай е повече от уникален,а техният скучен живот всъщност крие фантастични обрати. Но не разбираха, че дори и насред рутината, исках нещо различно. Нещо автентично.
Родителите ѝ ми търсеха, говорейки за бъдеще, за ангажименти, за сватба. А в моя дневник пишех за съмненията си, за старите възприятия и новите илюзии. Чувствах се объркан и пореян в света. Опитвах се да подредя мислите си, докато наблюдавах как Мария поглъща всичко, написано на страниците. Нямаше как да ѝ кажа, че понякога съм чувствал, че сме просто два различни свята, опитващи се да се слеят.
“Вярвам, че искаш да знаеш какво чувствам, но наистина ли ти е нужно да четеш дневника ми, за да го разбереш?” – попитах, опитвайки се да запазя контрол над разговорите ни.”Исках просто да знам какво става в главата ти.” - отговори тя, а гласът ѝ стана по-силен. “Искам да знам как да те разбирам по-добре.”
Вместо да се ядосвам, протегнах ръка към нея. “Тогава нека говорим. Не помня кога за последно направихме това.” И така,в тази уютна стая,просто седнахме един до друг и започнахме да споделяме какво ни е тревожело.
Разговорът се разплува като вълна. Бяхме два човека,които се опитват да балансират върху границите на личния им свят. Часове минаваха и темите на разговорите ни не спираха. От мириса на сготвена храна до празните казуси, които бяха завладели нашите животи. Заради целия уикенд, в който не сме мигнали, преживявайки драмата на съвместното ни ежедневие.
В крайна сметка осъзнах, че е нормално да имаме проблеми, но върху нас лежи отговорността да се учим как да ги споделяме. Беше като малко облекчение, когато никой от нас не се нападаше. Аз осъзнах, че не е нужно да крия мислите си и точно в момент, когато се сблъскахме с нашите реалности, възстановихме изгубената си връзка.
След толкова много мълчание и недоразумения, нашият разговор запълни празнотата, идваща постепенно. От истинските неща, написани на тетрадките, и уменията да ги изразим, научихме, че всичко е просто част от пътя, по който поемаме заедно.
Тази вечер не само, че хванах Мария да чете моят дневник, но също така успях да започнем нова страница – не само на лист хартия, а и в живота ни. Установихме, че когато двама души се борят за своите чувства и желания, те всъщност не са сами, а взаимно подкрепяни. С всичките си недостатъци и страхове, ние се събрахме отново – заедно.
Тази вечер,докато нашата история продължаваше,разбрах нещо много важно – небето може да е мрачно,но дори и в дъжда,можем да намерим начин да цъфтим. Всеки един от нас носи своите тайни, но всъщност, когато решим да бъдем честни, живота става по-светъл и искрен.Научих, че взаимната ни подкрепа е важна, и понякога просто необходимо да отворим сърцата и умовете си за помисли, които там не е задължително да бъдат написани. Няма нищо по-красиво от споделеното искрено – от истината, която носим в себе си.