By admin 
Нейният скрит тетрадка
В последните месеци нещо в мен се промени. Някак си в забързаното ежедневие, между работа, ангажименти и разговори с приятели, изтрих емоциите и чувствата, които ме караха да съм съчувстващ и уязвим. Може би всеки от нас има своите моменти на обезличаване, когато животът изглежда като поточна линия от задължения и социални задължения. Тази причина е и поводът да се оставя в рутината, да не стигам до дълбочината на отношенията си с хората около мен.
Живеех в малкото кварталче „Триглав“ в София, където всичко беше познато и вълнуващо. Съседите бяха събрали дузина истории, всеки от тях имаше свои уникални черти, които придаваха цвят на нашето малко общество. Често се събирахме на стълбите пред блока, пиехме кафе и разказвахме щуротии. Но мога да кажа, че в последно време откритията и тайните на съседите ми се отразяваха по-малко на мен, отколкото собствените ми скрити страхове и несигурност.
Най-близка ми беше Деси – млада жена с мечти, които можеха да покорят света.Тя бе звезда в квартала, със своето усмихнато лице и неуморна амбиция. Но ужасно неусетно, самата аз бях започнала да я приемам за даденост. Работихме заедно в малка рекламна агенция и прекарвахме повече време заедно, отколкото с много от роднините си.
Една зимна вечер, когато реших да прегледам старите си вещи, намерих нещо необикновено. В един прашен ъгъл на библиотеката, закрито между стари книги, открих тетрадка. Тя беше с ярко жълта корица и дори имаше малко избелели страници. Започнах да я разглеждам. Едва ли бях готова за това, което щеше да се случи.Когато я отворих, започнаха да излизат стихотворения и мисли. Думи,натежали от чувства,за които не знаех,че Деси ги е носила. Отначало се усмихвах на невидимите картини, които създаваха редовете. Но бързо всичко се промени, когато стигнах до част, посветена на мен. Там тя беше изразила чувствата си, които не бях забелязвала – страх от загуба и надежда за бъдеще, описваща как съм ѝ вдъхвала кураж и как нашето приятелство ѝ е помогнало да се изправи след трудни моменти.
„Тя е като сянка, винаги до мен. Понякога не знам как да ѝ благодаря за всичко, което прави – дори и да не го осъзнава. Боя се да не я загубя, но въпреки това няма как да ѝ покажа истинската важност, която носи в живота ми.“
Четейки тези редове, сърцето ми се сви. Когато стигнах до края на записките, сълзите ми започнаха да текат. Чувствах се като предател, че не бях осъзнала колко важно е моето присъствие за нея. Бях толкова заета със собствените си проблеми и съмнения, че не виждах любовта и подкрепата, които тя ми предлагаше.
През следващите дни,всичко се промени. Изпитвах съжаление за това, че не успявах да бъда истински добър приятел. Сякаш тетрадката стана огледало, което ми показа колко слепа бях за отношенията ни. Вече не бях същата. Опитвах се да бъда по-отзивчива, по-съпричастна и да изразявам своите чувства и на нея.
По време на обедните почивки в офиса откритията ми се отразяваха на разговорите ни. Вместо да обсъждаме всякакви глупости, започнахме да говорим за нашите страхове и мечти, за най-съкровените ни желания. Дори споделих някои от собствените си тревоги – сега, когато бях изправена пред истинската смелост да се отворя пред нея.
Приятелството ни растеше и се укрепваше. Искахме да се подкрепяме и вдъхновяваме помежду си. Едно обикновено събиране с колеги на стълбите пред блока се превърна в миг на осъзнаване за многото важни моменти, които сме пропуснали, от саморазрушителното ни забавление. И не след дълго бях готова за нов ъгъл в нашето приятелство, в един бляскав момент, когато реших да организирам изненада за рождения ден на Деси.
Вечерта на рождения ѝ ден, поканих много наши приятели и събрахме всичките ѝ любими лакомства.Когато чайка и мухи дойдоха, а смехът започна да изпълва стаята, видях Деси с усмивка, която говореше много повече от израза ѝ. Подарих ѝ нова тетрадка, като символ на нашата нова глава в приятелството ни. Обясних ѝ за тетрадката, която бях открила – за мислите и чувствата за нас, за всичко, което бях пренебрегвала.
Седнахме на стария ни любим стол, гордо изправен на задния двор, и споделихме дълги истории за детството, мечтите и страховете си. Деси прегърна новата си тетрадка и очите ѝ блестяха. Сега знаех, че нашият приятелски свят няма да остане същият. Усещах как емоцията сяда на мястото на напрежението – и това беше прекрасно.
Настъпи онзи момент на осъзнаване, когато разбрах, че истинските връзки не трябва да са идеални, а искрени. И тогава, когато търсим в тишината на нашите сърца, можем да намерим емоционални и значими мигове.Моето сърце не само се напълни от нейните думи и мисли, но и се отвори за новата истина – че приятелството никога не е лампочка, която светва само веднъж, а звезда, която блести и променя небето на живота ни.
Вярвам, че всеки човек в нашия живот носи ценност, стратегия за щастие или уроци, от които да научим нещо ново. Подобно на тетрадката, всеки един от нас съхранява красиви и тъги, единствено важно е да намерим смелост да се изправим и да си ги разкрием. Защото, накрая, истински важно е да научим как да виждаме, уважаваме и обичаме тези, които са около нас.