By admin 
Намерих снимки на бившата му в чекмеджето на спалнята й
Помня ясно онзи ден, когато всичко се стоварваше като буря в сърцето ми.Слънцето едва се промъкваше през прозорците на малкия ни апартамент,а аз се опитвах да се настройвам за поредния ден сред софийската мъгла. Вечерята щеше да е от сготвеното ястие с леща,което изсипах в тенджерата само преди час.Обичах да готвя, чувствах, че така давам частичка от себе си в нашето ежедневие, но в онази вечер някак всичко ми се струваше безцветно.
Когато се прибрах от работа,той вече беше вкъщи. Седеше на дивана с лаптопа на коленете си, пускаше си някакъв сериал.Не беше съвсем в настроение за разговор, а и аз не знаех какво да кажа. Чувствах се сдухана. Без да осъзнавам, се запътих към спалнята. В момент на странно любопитство, отворих чекмеджето на скрина. И точно там, сред стари бележки и ненужни неща, попаднах на снимки. Снимки на него и нея – бившата му приятелка.
Трябваше да е само подрасница, но животът с нея излъчваше магия, която не ми даваше покой. Нямах представа какво да правя. Всеки кадър отразяваше моменти, които не бяха мои, и в които не участвам. А той, седящ на дивана, не подозираше как сърцето ми започваше да се свива в гърдите ми.
Първоначално бях обзета от яд. Защо не ми беше казал? На мен, неговата настояща връзка! Но вместо гневна буря, в мен се появи тъга. Разпознах усмивките им, толкова искрени и закачливи, сякаш любовта им беше замръзнала в момента. Всеки кадър разказваше история, която криех в себе си, във въздуха на нашия дом, който се стремявахме да направим свой.
През последните месеци нещата между нас не бяха цветни.Възможно беше ежедневието да се е навикнало да се състои само от задължения и рутинни разговори. След работа, вечерна порция сериал и малко ядене – винаги помня, че по вечерите често присъстваше тишината. Не знаех как да свържа онова, което видях, с настоящето, но все пак в мен уникалната болка отговаряше на стари рани.
В спомени, които не исках да си спомня, видях как в детството го бях срещнала за първи път. Най-много обичах да бягам в кварталния парк,където зимата снежинките валяха надолу като пухчета. Случайно го загледах в един момент, застанал до публичния фонтан, досущ като принц от приказките. Не можех да повярвам, че някой толкова чаровен и с прекрасен смях би се заинтересувал от мен, обикновено момиче с мръсни гуменки и неподредена коса.
Когато успях да се осмеля, виртуозно представих себе си, заявявайки, че готвя най-доброто ястие на света.Помня как той се засмя и ме попита дали е леща. Никога не бих могла да предполагам, че сме се влюбили толкова бързо, а сега, години по-късно, виждах как любовта лесно може да бъде заменена с истина и забравяне.
И ето, потопена в спомените си и с ураган на емоции, излязох от стаята и се върнах при него. Той все още стоеше там, без да знае какво нещо се е случило. Сякаш търсеше нещо – отговор на въпросите, които сам си задаваше, или просто уют, който вече не съществуваше между нас.
“Имам нужда да говорим.” казах с треперещ глас. Очите му се вдигнаха от екрана, и в миг осъзнах, че несъзнателно съм нарушила тишината, която често беше наши спътник.
Неговата реакция беше различна от очакваното. Вместо обидно да се затвори в себе си и да отговори с гняв, той сви рамене и попита какво има предвид. Струваше ми се, че го познавам, а все пак не знаех как да изляза от този омагьосан кръг на несигурност.Постепенно думите сами излязоха от гърлото ми, думите за снимките. За момент се появи нещо най-обичайно и просто – дизертирана голяма минута на тишина между нас. Целият свят се стовари на плещите ми, докато търсех кинетична енергия, която да ме изправи пред него. Всички вина и несъприемания се вляха в лудостта на горчивия разговор, който бих искала да избегна.
“Тя е част от миналото, но това не означава, че не те обичам.” Въздухът беше изпълнен със спрени сълзи, събрани от минали дни на тъга и безпокойство. Изведнъж ми стана ясно, че дори когато любовта започва да избледнява, спомените ни са вечно живи, излъчващи радост и болка.
Разговаряхме дълго. На моменти взаимно разбирахме сложността на чувствата си, на угризенията, на неправилно разположената ни несигурност. Опитах се да преживея онази болка, осъзнавайки, че миналото не може да се затвори с клавиш, опирайки правото да оцеляваме. Съществуването на нейния образ щеше да бъде част от него, но моята любовта щяха да останат. Научих се да разглеждам не само тъгата, но и радостта, която гласа му носеше.
Понякога си мисля за онези снимки и за емоцията, която ми дадоха – осъзнаването, че самата връзка се нуждае от нов дъх, нова енергия, за да преодолее миналото. От този ден нататък започнахме да говорим по-директно,да споделяме мисли и чувства,а не просто новини за всекидневието.
С времето, след много борба и усилия, ние изградихме нова основа.Разучавахме се взаимно да търсим радост и искреност, а не само комфорт на старата пейка. Не е лесно,но усмивките,които обменяхме,започнаха да звучат като пролетен дъжд – свежи,комплиментарни и пълни с надежда.
В личния ми живот разбрах, че когато миналото надраства настоящето, трябва да се изправим пред него. Спомените може да са нашите врагове, но и учители. Важното е да намерим пътя на прошката и да създаваме нови моменти,в които любовта ни да прераства.Емоционалните уроци, които постоянно получавам, вече не са новини за мен, а ключът към истински живот.
Затова, когато видя нови снимки седнала на масата, знам, че тези моменти, колкото и да изглеждат различни, в крайна сметка ни помагат да пораснем. Те просто са част от накита на живота. Аз съм тук, знаейки вече, че самата любов трябва да се грижи да расте, независимо от миналото.