By admin 
Живея тук от три години и все още се чувствам чужд в собствения си дом
Вече три години живея в един малък квартал на София. За повечето хора, които избираха това място, бих била просто поредният живущ, поредният съсед. Но за мен,всяка минута минава като българска народна песен,с натежал ритъм,дълбоки чувства и красиви,но тъй тежки ноти. Макар да станах част от местната общност,все още чувствам,че съм чужда тук,в страната,където отраснах,но която никога не е била истински дом за мен.
Първият ден в новия ми апартамент беше изпълнен с настроение. Цветята, които бях купила от малкия пазара на “Стамболийски”, бяха разположени навсякъде. Съседите ме посрещнаха с усмивки, а баба Ница, старата съседка, дори ми донесе симид и домашно приготвена лютеница. Помня как я гледах — с фините си, белоседите коси, които падаха плавно по раменете ѝ, и любящият поглед, който сякаш можеше да премине всяка бариера. Но с времето,докато получавах множество “Здравей!” и “Как си?” от другите съседи,не успявах да премина през тънката кожа на социалната дистанция,която все още ме обгръща.
Исках да задълбоча връзките си, да науча местните обичаи, но понякога се чувствах некомфортно сред събранията на съседите. Когато на трапезата на баба Ница се носеха любимите им манджи, а те се смееха и разказваха истории от младостта си, аз стоях настрани и взирах се в техния свят. Опитвах се да се включа, но колкото и да активирах чар и усмивки, все още оставях впечатлението на “онази, която не е оттук”.
По-късно разбрах, че проблемът не беше в отношението на моите съседи, а в дълбокото чувство на несигурност, което носех в себе си. Някои от тях бяха живели в квартала десетилетия, създавали съюзи и традиции, а аз бях само новодошла. Всяка пролет играеха на двора цветарите, а през есента се събираха заедно на винен фест. Отдалеч наблюдавах тези празници, непризнавайки собственото си желание да участвам.Споменавам за един особен момент.След работа,един следобед,бях поканена на чаша вино у Ралица,моята съседка. Тя ми разказваше за своята дъщеря, за нейния успех в училище и рисунките, които ѝ носи. Как можех да ѝ кажа, че се чувствам сама? Говорехме за политика, за времената, за които многократно сме изразявали различни мнения. Но никога не можех да пренебрегна вътрешния си глас,който ми шептеше,че не принадлежа.
Никога не съм била като тях.Никога не съм се учила на изкуството на завиждане и подмятащи погледи. Но всяка вечер, когато поредният “Празник на чушките” завършваше и съседите се прибираха у дома с усмивки, други уши се развълнуваха. Аз се чувствах като нежелан гост на парти, от което незабавно е свалено покрива. Гледах как светлините угасват, и декорацията на дома им с всичките им спомени пада, а аз оставах с празни ръце.
След известно време започнах да свиквам с това чувство. Работех много, бях учила, опитвайки се да направя нещо от себе си, но дори и след преумората, у дома оставах с усещането за самота. Когато бях навън, винаги бях част от тълпата — в метрото, в магазините, дори на улицата, но когато стъпвах в апартамента си, той ми напомняше, че все още съм сама.
Един ден, случайно, попаднах на баба Ница в парка. Беше седнала на пейка и гледаше децата как играят. Както всеки път, кимнах, но вместо да продължа пътя си, нещо ме накара да се спра. Обърнах се и я попитах как се чувства деня. И тогава се случи. Като че ли изведнъж разпознаеше в мен човека, който извиква целият ѝ живот. Започнахме разговор, който не бяхме имали никога.
Разказа ми за семейството си, за дъщеря си, която живее в чужбина, за внучката, която вечно я изненадва с рисунки и писма. Гледах как усмивката ѝ променя лицето ѝ, как сърцето ѝ грееше, и изведнъж осъзнах, че истинският проблем не е в това, че съм нова тук, а в това, че не бях споделяла себе си с тях. Бях затворила вратичките на сърцето си и никога не бях показала кой съм,защо съм тук и какво ми е на душата.
Този момент разтърси душата ми, тя проби тайните ми стени и започнах да разказвам. Говорих не само за себе си, но и за моите мечти и места, за които съм мечтала, и даже за борбите, които всъщностумих да споделя. Баба Ница ми даде кърпа, за да попия сълзите, и видях как лицето ѝ бляска, сякаш взе с мен част от моята история.
Открих, че не съм сама в света. Всички ние сме чужди по един или друг начин. Всеки от нас носи свои тежести и тайни, и за това е необходимо да отворим сърцата си. Опитах нови рецепти, започнах самата да каня съседите на сбирки, разказвайки истории за родината ми, за хората, които обичам. Преобразих се не само заради тях, но и за себе си.
Минаха месеци, а аз най-накрая се чувствах в свои води, не минаваше ден без да се почувствам като част от квартала. Изведнъж пейките не бяха просто място за размисъл, а сцена за отношения.Осъзнах, че не само времето, но и откритостта е тайната за истинската свързаност.
Три години по-късно, аз днес стоя в моята кухня, мирисът на печен кекс изпълва стаята и разказвам на съседите истории от далечни места. Все още има моменти на несигурност, но зная, че принадлежността е не само в мъжа, с когото живееш, а и в хората, които обичаш безусловно. Съзнаването, че сме по-силни заедно, е пътят към домашния уют.
Сега, когато преживявам момента на усет и ястие на общителност, у мен остава чувството, че домът не е просто място, а чувство за принадлежност. Събраните спомени, дълбоките разговори и топлите погледи на съседите присъстваха в сърцето ми и всичко това приличаше на нова песен — песен на радост, разбиране и любов.