By admin 
Казах ѝ да спре да се меси, а тя ми каза да си събера багажа
Всяка история има своята преломна точка, а тази не е изключение. Тя започва в един обикновен, но горещ летен ден, който с времето ще запомня с много горчивина и сълзи. Живея в малък квартал на София, където всички се познават, а всеки интригуетен разговор за съседите и техните дела се разпространява по-бързо от всякаква медийна новина.
Тогава бях в криза. Странна, но разбираема – от една страна, работата ми беше стресираща, а от друга – семейството ми, без да иска, добавяше малко масло в този огън. Моята майка беше охрана на дом, културен критик и постоянен коментатор на всичко, което се случваше в живота ми. Чувствах, че не мога да дишам. Всеки път, когато се опитвах да взема решение, то беше като да вляза в съдебна зала, в която единствените адвокати бяха моите собствени страхове и съмнения. И така, всеки път, когато тя ми се обаждаше, а аз ѝ отговарях с неохота.
„Здравей,мамо!“,казвам ѝ на следващия ден. Гласът ми е меланхоличен, а сърцето ми тъгува за свобода. „Как е всичко?“
„Как как е? Съседите от горния етаж имат пак парти. Започват в три, а в девет все още са шумни. Искаш ли да дойда да ти помогна с нещо? Чувам, че си в затруднение“, отговаря веднага.
Знам,че тя иска да е там за мен,но начинът,по който звучи,сякаш е готова да ми организира живота. „Не, всичко е наред, мамо. Просто имам нужда от пространство“, успявам да кажа почти с насилие.Не исках да разказвам за проблемите на работното място, отказите от проекти и несполуките, които ме валят постоянно. Възприятието за провал беше в мозъка ми, а майка ми като вечен оптимист не можеше да разбере защо бягам от поредната й „мъдрост“.
На следващия ден е петък. В офиса всичко е в разпад – поредната стара колежка закъснява, а директора е на огъня от нерви. Всички мълчиме, а ние сме четирима отбор, научени да работим като истински химия.Не ми е идея да излизам, но в комбинацията с всичките тези стресови ситуации решавам да се раздвижа и да се срещна с Клара.
Клара е приятелка от детството. Знаем се от време, когато играехме на криеница в кварталния парк, и само думата ѝ ме успокоява. Когато ѝ се обадих, тя ме покани у дома си, където можехме просто да си поговорим и да се насладим на чашка бира, без на никого да му пука за света. А аз точно такъв момент търсех.
Нещата започнаха да се объркват на следващия ден. Върнах се помръкнал у дома след нашата среща и като се вгледах в огледалото видях не само тъгата, но и решимостта си да променя нещо.Моята майка влезе в стаята и ме попита какво не е наред. Не можах да сдържа емоцията.
„Не искам да ми се месиш! Имам живота си, имам собствени решения и направи, каквото си искаш!“, казах с гняв и сълзи на очите. Прекъснахме се на минутата, но в сърцето си знаех, че съм направил нещо, което не мога да върна.
Очите ѝ след миг бяха пълни със сълзи. Явно не е очаквала тази реакция. „Каква майка съм, ако не те предупреждавам? Нали искам най-доброто за теб!“, извика тя с разбито сърце. Тогава, в разгара на нашия спор, тя изрече нещо, което ме хвърли в шок: „Тогава, ако искаш сам да си живееш, просто си събери багажа и излез!“
Станах като с удар – не знаех какво да кажа. Думите ѝ ме стреснаха, но и ме запратиха в нова следа на осъзнаване. Досега цялата ми борба беше за одобрение и подкрепа, а в този момент постоях сама, с щатната по задължение роля на непослушно дете. Възможността да напусна и да тръгна на своя път изглеждаше ужасно обнадеждаваща.
Събрах багажа – не буквално, но в главата ми, седейки на дивана – спомени и страхове, мечти и стремежи.Изведнъж осъзнах, че животът ми е като скачащи монети на панаир, без контрол. Майка ми не е враг, а просто отразяваше собствените ми страхове и неразрешени конфликти.
На следващия ден, около обяд, установих, че дори и в състояние на стрес, тази кратка раздяла се е оказала полезна. Започнах да правя своите собствено избирателно действие – направих си план. Исках да отида на парти, в различна компания, а не в рутината на всекидневието.Ако Исус може да се превърне в риба и мама да готви боб, какво трябваше да се случи с моя живот?
Месец по-късно, записах се на курс по малки бизнес умения и започнах да събирам идеи за стартиране на собствен проект. Това е нещо, което всъщност ни обедини, когато разказах на майка ми за новите ми пътища. Тя видя уверенията ми и вместо да се намесва, стана моята привързана подкрепа.Срещата с нея реши много. Заедно започнахме да изграждаме ново разбиране, затова каква е семейството и каква трябва да бъде връзката помежду ни. Вече не е просто защита, а обмен на идеи и опит. Чувствам се свободен,а тя знае,че съм готов да взема решенията си.
Тази ситуация ми показа, че понякога конфликтите в семейството не разболяват, а отварят пътища. Добрите намерения може да бъдат подложени на изпитание, но истинската любов винаги намира начин. Няма значение колко много искаме да се измъкнем – независимо от начина, по който действаме, всъщност сме съседи на самите себе си в живота.
Сега, когато вземам решения, вече не я съветвам инстинктивно, да се намесва или да ми пречи. Както тя разбра- най-важното е да оставим другите да поемат отговорността за живота си. Всеки ден е ново начало, когато имаш смелостта да избереш любовта пред конфликта.
PLAMEN SLAVOV