By admin 
Мъжът ми винаги застава на нейна страна, независимо колко е сгрешила.
Пробуждам се рано, слънцето още не е изгряло, а навън чувам птиците как пеят. Чувствам се изтощена, но и малко притеснена. Днес e един от ония дни, когато отново ще трябва да се изправя срещу истината, която дълго време съм игнорирала. Саси – най-добрата ми приятелка от години – продължава да заема централно място в живота на съпруга ми, като пчела на цвете, а между нас напоследък се наслояват грозни облаци.
Когато се срещнах с Димо, не съм предполагала, че ще попадна в любовен триъгълник, в който Саси заема една от страните.Тя винаги е била непостоянна, импулсивна, дори егоистична. Но Димо, скромен и мил човек, някак си успяваше да вижда в нея единствено добро. Това беше първоначално чар, но след време започна да изглежда като проклятие.
„Как можеш да я защитаваш, когато знаеш, че е сгрешила?“ – попитах го веднъж, след поредния конфликт между мен и Саси. Разговорът завърши с обижа, а не с решения. Вечно му бяха интересни нейният чар и смехотворното й поведение, а не моята искреност и нуждите ми. Това чувство ме горчеше всеки ден.
Но Димо не изглеждаше такъв,когато се срещнахме. На първото ни свидетелство за любов, той беше този, който заставаше на моя страна. Помня как сме се смели в нашето малко легло, и как с него се чувствах на върха на света, обгърната от комфорт и сигурност. Младостта и любовта бяха само наше притежание.
Сега, обаче, всичко изглеждаше различно. Саси продължаваше да ни „посещава“ често. Тя имаше навика да се явява на прага ни без предупреждение, сякаш входната врата не беше бариера, а само символ. „Стана ми скучно“ беше стандартният й поздрав. И Димо? Той я посрещаше с усмивка, сякаш нищо не се е променило, сякаш няма конфликт между нас. Тази повтаряща се сцена ми се струваше позната, повторение на много подобни моменти. Колко фалшиво изразяваше единственото, което чувствах!
Всичко достигна своя връх, когато Саси организира вечеря с нас за нейн рожден ден. Бях уплашена като малко дете, което ще бъде изпратено на проверка от учител, знаейки, че не е подготвено. Не ми се искаше да се шегуваме с нея, не и при последните събития. Знаех, че Димо не би се обидил и ще преглътне мнението ми.
С приближаването на вечерта, готвих и настройвах масата, стараейки се да не наслагвам допълнителен стрес. Бях потопена в собствените си мисли, а кухнята ухаеше на запечени домати и сирене. Когато тя пристигна, всяка миризма ми напомняше за повода – и знаех, че всичко ще става още по-непоносимо.
По време на вечерята, разговорите течаха и хуморът на Саси пълнеше стаята. Но всяка усмивка на Димо, всеки поглед, който отправяше към нея, изглеждаше като чук, който удряше в сърцето ми. За разлика от страните на пътя, с които често бяхме защитавали нашата любов, тук беше малко вероятно Саси да бъде замесена в конфликти.
Когато я помолих да не се шегува с няколко мои приятели, които я познаваха, тя се разсмя.„Не само любов,за да има пълноценен живот!“. Очите на Димо светнаха от наслада, сякаш не осъзнаваше как сърцето ми се щеше.
Вечерта завърши с поредната традиция – поздрави, усмивки и подаръци. Сама себе си потопявах в собствените си недоумения, докато наблюдавах как Саси разкрива новото си бижу. Димо беше доволен, а аз – на дъното на собствения си ад.С времето осъзнах, че нямам сили да се боря. Но исках да опитам.Вечеряхме дълго след вечеря, а осъзнаването бе спомогнало. Знаех, че след усилията за превръщане на отношенията ни в нещо по-сериозно, не всичко щеше да бъде лесно. Но в момента, когато Димо ме прегърна, усетих, че трябва да поговорим открито. Някакъв начин да изразя своето недоволство, а не да тънем в сълзи на агония.
След вечерята, след като Саси беше заминала, реших да му говоря. „Димо,защо винаги стоиш на нейна страна?“. Напрежението в стаята бе осезаемо. Плахо вдигнах очи, търсейки неговото разбиране. Той ми приличаше на пчела, кацнала на цвете – безгрижен, неразбиращ тежестта на ситуацията.Започна да обяснява, но думите му звучаха празно. „Тя е твоя приятелка, а аз просто не искам да те нараня“. Знаех, че това не е просто невинност; ставаше въпрос за дани, които никога не са били заплатени. В дълбините на сърцето си знаех, че трябва да се изправя, за да ми позволи да продължа напред.
След емоционалния разговор, той не реагира веднага. Времето, прекарано в мълчание, ни позволи да осъзнаем, че ни трябват промени. Ние трябваше да се бори за нашето щастие, а не да играем ролята на жертви. И тъй, за първи път след дълго време почувствахме почти чиста искреност.
Признаването на нашите страхове отново ни събра. Обсъждахме как никой от нас не е сам; че Саси не беше в състояние да види отсенките на нашата любов. А поученията на баба ми се мяркаха в ума ми: „Две души, ако са свързани, в един ден не могат да останат разделени, особено когато любовта е истинска“. И ние се отправихме на ново пътуване – с или без Саси.
Днес, когато поглеждам назад, осъзнавам, колко много научих за любовта, доверието и самите себе си. С всеки малък разговор и действие, нашето партньорство укрепваше. С времето, Саси вече не беше основен фактор в живота ни. Димо и аз намерихме пътя си в черно-белия свят на нашето съществуване и трансформацията ни донесе търсене на нашето щастие.
Така понякога, дори и в трудните моменти, животът ни предлага най-добрите уроци – които трябва да научим с любов и близост.