By admin 
Тъгата и радостта на семейната вечеря
Понякога животът ни поставя пред предизвикателства, които нито сме очаквали, нито сме готови да срещнем. Вечерта на семейната вечеря, която сама организирах, щеше да се превърне в точно такова предизвикателство. Гласът на майка ми жена ми се въртеше в главата, докато приготвях храната.
“Семейството е всичко, дъще! Важното е да сме заедно!”, повтаряна беше ми в най-различни ситуации, а особено когато се наложеше да пожертвам личното си спокойствие заради роднинските задължения. И точно заради тези задължения реших да призова всякаква сила и търпение, за да направя вечерята за семейството успешна. Бях поканила родителите си, моите братя и сестри и, разбира се, свекърва ми.
Когато свекърва ми,Вера,влезе в кухнята,ще си спомням завинаги нейното презрение,докато довеждаше с нея един непознат мъж. Сърцето ми спря за момент. Оказа се, че това е моят бивш – Георги. Как така се оказа на нашето семейно събиране? Не можех да повярвам!
“Той е тук, защото реших, че ще бъде добре да се видите отново”, каза Вера с безразлично изражение на лицето. Думите й звучаха, сякаш ставаше дума за нова порция мусака, а не за човека, с когото преди години споделях свои мечти и надежди.
Въпреки че бях изненадана, извиках дълбоко в себе си онова, което моите близки винаги казват: “Когато ти поднасят лимони, направи лимонада.” Затова отговорих учтиво на Георги и се опитах да запазя спокойствие. В същото време моят ум работеше на максимални обороти, наскоро свикнал да управлява покой и разочарование.
Налявах вино в чашите, опитвайки се да се справя с растящото напрежение. Как можахме да се намерим отново,след всичките онези трудни моменти? Тъй като не беше нормално да се надувам,започнах разговор с Георги.Сякаш времето беше спряло и ние бяхме отново на онези заплетени празници, когато излизахме с приятели и сърцата ни бяха пълни с надежди.
Разговорът на масата, от една страна, течеше с усмивки, шеги и смях, но в мен се надигаше устрем на противоречиви чувства. Започнах да си спомням какво беше, когато с Георги преди години всичко изглеждаше добро и прекрасно, но така и не осъзнавах колко много болка ще ми причини. Наясно бях, че той е част от миналото ми, но извиращата от миналото му присъствие сега изглеждаше като тъжен пожелание и щастие едновременно.
Няколко пъти погледите ни се срещнаха, и всяка една среща оставяше в мен дълбока следа. Дали наистина бях готова да преглътна онова, което се случи? Толкова ли е трудно да се разберем помежду си, дори на нивото на семейството? Повечето от присъстващите около масата явно не забелязваха напрежението, дори и самата Вера, стоейки права на масата с усмивка, излъчваща гордост и удовлетворение.
След вечерята, когато всичките сме прекарали толкова приятни мигове, хората бяха се разпръснали по стаите, а аз останах сама в кухнята, следвайки правилата на прислужницата.Чувствах се като героиня от роман, на която се дава избор между миналото и настоящето. Изведнъж Георги се появи зад мен, неясно как намери смелост да дойде при мен.
“Можем ли да поговорим настрани?” каза той начервенял и объркан. Не знаех как да реагирам. Прекалено много въпроси се въртяха в главата ми. Но не можех да се преструвам, че нямаме нещо за изчистване.
Седнахме на стъпалата пред входа,а той приседна до мен. Усещането на близост ме хвърли в сантиментално състояние. Споделихме толкова много и онова, което някога ни свързваше, се завърна, но бързо бяхме изправени пред реалността – никога не можем да върнем времето назад.
“Знаеш ли, не дойдох тук да те пропусна, исках да видя как си”, каза той с искреност, която не ми беше известна от дълго време. Помислих си, че, въпреки всичките рискове и опасности, ние сме просто хора, които желаят да бъдат разбрани.След кратки мигове за размисъл,усетих как животът наистина е илюзия. Обсъждайки живота, теории, мечти и надежди, се опитвах да разбера как е възможно един такъв опит да бъде открит отново, без да има нищо общо с миналото. Научих, че е важно да си простим – не само на другите, а на себе си. Онези спомени, които ме преследваха, всъщност не трябваше да ме наказват.
Погледнах в очите му и осъзнах, че осъждането не е истинският път. Медитирах над ситуацията – миналото не може да бъде игнорирано, но бъдещето остава в ръцете ми. Каквото и да беше, все още имам шанс да съм щастлива.Вечерта приключи с много по-голямо опознаване и осъзнаване.Семейната вечеря вече не беше само събиране на роднини, а поредна стъпка за разбиране и израстване. Може би именно майка ми жена ми беше знаела, колко важна е откритостта и любовта в нашето семейство.Научих, че срещите могат да бъдат трудни, но те ни дават шанс да започнем отново.А истинската сила идва от умението да прощаваш. Възможността за ново начало е безкрайна, стига да сме готови да обичаме отново.