By admin 
Тя споменава бившия му всеки път, когато се скараме, и не е случайно.
Когато започнах да се срещам с Вера, бях напълно очарован от нейната усмивка и живителната енергия, която носеше. Всичко, което правеше, изглеждаше изпълнено с неподправена страст. Приятелите ми веднага усетиха, че тя е “тази”, и често шегуваха, че с нея съм намерил своето второ аз.Но не след дълго, в тясната градация на нашата любов, се появи сянката. И не, това не беше само обикновена сянка – тя носеше името на бившата.
Спомням си, че един вечер, след поредния работен ден, решихме да отидем на близкия площад.Седяхме под голямата липа, докато мирисът на печени чушки и корекции на скара вирееше от малките заведения наоколо. Разговорите ни бяха леки и приятни, докато аз не споменах името на стара приятелка, с която се бях срещал отдавна. Вера мигновено набръчка чело и за секунди, сякаш вълна от лошо в настроение, се спусна между нас.
“Ти не я забрави ли, така ли? Каква чудесна приятелка си имал, нали? А, по принцип, ти обичаш да се срещаш с хубави момичета…” – каза тя, а думите ѝ се отразиха в мен като студени игли.
Това не беше първият път, когато чуех възгласите на бившата ѝ. Беше като ненужна песен, която се повтаря на всяко каране – понякога в контекста на критики или спомени, а друг път просто, за да подчертае известна несигурност.В началото, реакцията ми беше да го игнорирам. Но с времето не можех да не забележа как споменаването на бившия започна да влияе на отношенията ни, всеки път когато нещо не вървеше.
Не мога да забравя онази вечер, когато просто се скарахме за най-малкото. Както винаги, не бях оставил чаша на точното място в кухнята. Вера избухна. “Ти не можеш да правиш нищо както трябва,сигурно с бившата си не си имал подобни проблеми!” – тази мисъл проектираше един образ,строен от мъка и несигурност. Отказваше да види, че с нея имаме различна динамика, а вместо това неизменно се завръщаше към миналото. И точно в този момент осъзнах, че това е нещо, което ще продължи, ако не положим усилия да го променим.
Стоях там, гледайки я как бледнее от емоции, врата ѝ напрегната, а очите ѝ – огнени. Чувствах гняв и тъга едновременно. Гняв, заради начина, по който си спомняше за другия, тъга, заради това, което правеше с нас.”Вера,” - започнах, опитвайки се да намеря верния тон, – “не е честно. Ние сме тук, сега.Защо бившият ти винаги трябва да е в нашето сегашно?”
Разговорът ни премина на следващото ниво – ниво на емоции, в което всяка наша дума имаше значение. Тя застана в тишина, после отвърна: “Ти не разбираш! Аз и бившият ми бяхме дълго заедно и ако не бяха различията ни, може би все още щяхме да сме заедно.” Беше истинска, голяма и разкриваща момента. Тъгата в гласа ѝ проби сърцето ми.
След тази сърдечна разговора, реших да поговорим с Валя, моята колега от работата. Винаги сме имали близка връзка и тя имаше късмета да има мъдрост, с която да ми помогне. Ядосах се, когато споменах проблема си с Вера. Валя само поклати глава и каза: “Трябва да ѝ покажеш,че нейният страх от загуба и несигурността нямат място между вас. Бившите никога не трябва да се сравняват с настоящето.”
Тази вечер реших да ѝ споделя всичките си мисли. Разговорът беше нежно и прозрачно горчиво сладък.Научих нещо ценно – понякога не сами факти или ситуации определят нашето отношение, а начина, по който ги възприемаме. Чувствах, че вниманието върху бившата ѝ е признак не за мен, а за нейната собствена несигурност и страх отново да загуби.
В дните след това, опитвах се да бъда по-съзнателен за начина, по който реагирам на думите ѝ. Вместо да се чувствам нападнат, опитвах се да погледна нещата от нейна гледна точка. След разговорите ни, тя започна да се отваря – споделяше спомени, емоции, страхове. Процесът беше труден и работа в екип.
Не след дълго, бяхме на комбинирана вечеря със семейството ѝ. Вера винаги се чувстваше по-неуверена в средата на близките си. Заедно посрещахме неодобрителните погледи на нейната майка, която, очевидно, не разбираше защо дъщеря ѝ продължава да избира мен. “Ти си много различен от него,” – казваше тя без никакво прикритие.
Тогава,вместо да се колебая в собствената си стойност,реших да говоря искрено. Обясних, че обичам дъщеря ѝ и че се опитвам да я опозная и разбера, а не да я замествам с някого от миналото.Тя изглеждаше изненадана, но уважението ѝ нарасна.
С времето,Вера престана да споменава бившия си – не защото не я интересуваше,а защото успя да приеме и разбере,че сега е тук,а той е част от миналото.Мисълта да се сравняват бивши и настоящи стана по-малко драматична. И така, с всяка из минала вечеря и събитие, ние опознахме как да разширим връзката си извън тези стари огради на страхове и несигурности.
В края на краищата, осъзнах, че всяка връзка е уникална и трябва да бъде формирана от собствените ни идеали и мечти, а не от сянката на някой друг. Беше слънчев следобед, последните лъчи на слънцето огряваха нашата градина, а усмивките ни казваха всичко.Сядахме да се насладим на плодовете на трудовете си и новата надежда в очите на другия. Вярно, понякога тревогите се хранят от стари рани, но само когато решим да изгорим тези старини можем да изградим нов дом, пълен с любов и светлина.