By admin 
Тя критикува всичко, което готвя, въпреки че никога не вдига пръст
Седя на масата в кухнята и наблюдавам как лъчите на слънцето пробиват през малкия прозорец, осветявайки старите керамични плочици, които помня от детството си. Чувам как в другата стая се чува звукът от телевизора,постоянно въртяща се обикновена програма,която само увеличава притеснението ми. Днес реших да сготвя нещо, което не бях правил от години – чушка с ориз.Когато животът около теб започне да те притиска, често се опитваш да намериш утеха в обикновените неща. И за мен, готвенето беше точно такова нещо.
Тя влезе в кухнята с малко искреност, но много критика. “Какво е това за бога? Нима не знаеш как се прави правилно?” – попита с недоверие в гласа, а аз просто си поех дълбоко въздух и се опитах да остана спокоен.
“Да, ама е много вкусно, наистина!” – опитах се да я убеда, но нищо от моите усилия не осигури познати усмивки, а вместо това получих един от онази типичната иронична усмивка, която сама по себе си беше предупреждение за следващата атака. ”Помниш ли, когато баба приготвяше? То винаги беше с повече подправки!” – отново удар. Знаех, че баба приготвяше страхотна храна, но нейният стил готвене не бе напълно обратим и разбирах, че скрита в забележките и лежи не само критика, а и невъзможност да оцени труда, който произлиза.
Когато пораснеш в малък български град, традицията да се готви за семейството е задължителна. След всяка неделна среща около масата,сравнението между рутините на готвене бива неизменна част от разговора. Обичах как съседите идват на гости, а ухаещата чорба и соленките ни събират. Обаче в моя дом, след всяка кулинарна творба, вместо похвали идваха упреци и коментари.
Никога не забравям как преди месец реших да опитам нещо ново и да направя мусака. Рецепта от интернет: „лесно и бързо“ – така поне твърдеше описанието. Наел съм се с идеята, че мога да предизвикам малко радост и да видя усмивките по лицата на семейството. Продуктите бяха купени,лукът нарязан,и прелестната комбинация от тиквички и картофи беше подредена естетически в тигана. Обаче, чул язвителния коментар: „Кажи ми, как може да е това възможно! Тиквичките не са нарязани еднакво, а млякото ти е много!” просто наруши всичко.
Малко ми пукаше от похвалите на колегите на работа, но исках одобрение от нея. Веднъж я попитах дали не може да се включи в кухнята, да ми помогне, но отговорът ѝ беше кратък и ясен: “Знаеш ли колко много работа имам? Нямам време за глупости.” И тук се появяваха две неща: едното е, че се чувствах сам в готвенето, а другото е, че всъщност подготовката за вечерята на семейството ме убиваше емоционално.
Тогава започнах да осъзнавам нещо много важно. Готвенето не е просто начин да нахраниш семейството си, а е момент, който носи любов. Но как можеш да дадеш от себе си, когато си постоянно под прицел? Не беше задължение, а нещо дълбоко човешко, което не биваше да бъде забравяно.
В един особено тежък ден, когато се прибрах след работа, влязох в кухнята с желание да сготва нещо, което всъщност не бих искал да приема за комплимент. Мисля, че в дълбините на сърцето ми вече бях се предал. Взех всичко, което можех да намеря, и започнах да съставям изненада – един български гювеч с всякакви зеленчуци и подправки, каквито можех да намеря в кухнята.
Чух я, че идва иззад мен, и за момент си помислих, че може би този път ще последва похвала. Но вместо това, дори не реагира и просто каза: “Това е грозно!”.
Тогава завезвих емоции в мен. Спонтанно реших да не позволя на нищо да механизира опити, с които наистина исках да покажа, че готвенето е повече от ястия, то е израз на чувства и насуди, на комуникация, не просто работа. Отговорих ѝ, без да искам, с нарастваща агресия: “Защо трябва да търпя твоите коментари? Защо нищо, което правя не е достатъчно?”
В смеха ѝ имаше моменти на безразличие, но с времето и откритията в мен, осъзнах, че и тя е жертва на собствения си натиск. Работна и заета, забравила че контролът е само илюзия, и може би готвенето беше начин за нея да се свърже с този свят. Всяка критика всъщност можеше да бъде поредният ѝ опит да намери дълбочина в общуването с мен.Когато приключих с разправията,осъзнах,че не всичко е черно-бяло. Спогледах се в огледалото и видях собственото си отражение, осветено от светлината на плочките, и вместо гняв, усетих нещо ново – желание за разбиране, вместо за конфликт. С времето разбрах,че нейната роля е не просто критик,а и начин да изпитва любов,свои страхове и неувереност.
Емоционалната трансформация, която преживях, ме накара да поставя акцент на състраданието, а не на гнева. Вместо да искам одобрение за всяко ястие, разбрах, че понякога най-ценната реакция е просто тишина, в която човек може да се замисли. Започнах да гледам на нейната критика по различен начин и да науча повече за начина, по който се свързваме помежду си.
И така, вече не готвя с нуждата от одобрение. Готовя заради самия процес, заради радостта от създаване. Днес, когато седнем на масата, просто се усмихвам и `макар да приготвям вечеря, която е различна от нейните спомени, знам, че и аз се уча да се приспособявам. Ние се учим един от друг и именно в тази съвместност можем да намерим верния път, вместо да клепаме на тъжен нощен кухненски ритъм.Научих, че готвенето е повече от хранене – то е дълбок акт на свързване, а критиката не е просто атака, а възможност за развитие. За всеки от нас.