By admin 
Тя лъже, че е мила, когато е около него, но ме третира като боклук
Седя на балкона, гледам как слънцето бавно се прехвърля в хоризонта и осветява старата улица, по която съм израснала. Около мен се носят звуците на квартала – децата, които играят, звукът на мопедите, преминаващи, и разговорите на съседите, които обменят новини и клюки. А аз се чувствам изгубена в собствения си свят, сякаш съм затворена в стъклен буркан, непрестанно наблюдаваща, но никога неучастваща.
Той е мой приятел,но смятам,че за него съм просто средство.Често му се случва да се появи с усмивка на лицето и да играе ролята на добрия младеж пред другите.Но когато сме останали сами – изведнъж имам чувството, че се превръщам в нещо маловажно.Все едно думите ми изплуват в пустота, киселинни дими, които не оставят нищо след себе си.
Помня първия път, когато го видях. Беше на уроците по английски, в малкия кабинет в кварталното училище. Усещането, че е различен, бързо се установи – дори имаше тази чаровност, която светваше стаята, когато влизаше. Възхищението ми от него растеше, сякаш с всяка следваща дума се утвърдиха нови невидими връзки между нас. По онова време не знаех, че зад усмивката му се крият най-дълбоките манипулации.
Започнахме да се срещаме и постепенно нашата дружба навлезе в нови, по-интимни води. Но след него винаги стоеше негова “партньорка” – онази, която при всички случаи изглеждаше перфектно представена и с изключителна доброта. Тя му беше като сянка, а аз бях просто един незабележим конструктор на червени бои в неговия свят.
Спомням си един следобед, когато споделих с него за моя труден ден. Работата в заведението ми, “На кръчмата”, беше натоварваща, а човекът за който бях сътрудничела, създаваше напрежение с всяка минаваща минута. Отговорът му беше посмешен: „Няма да се занимаваме с глупости. Просто трябва да се усмихваш повече.“ Звучи толкова просто, но в мен се беше натрупала сила, която той не можеше да види или не искаше да види. И вместо утешение, само се почувствах още по-изолирана.
Това се повтаряше отново и отново. Всеки път, когато около нас имаше хора, той минаваше покрай мен, обгръща ме с ръце и с глас, наподобяващ изкуствена мило, казваше: „Тази моя приятелка е най-добрата!“. Но щом ние останем сами, всеки жест, всяка дума, всяка погледа, идваща от него, сякаш го преобръщаше на обратно. Чувствах се изтощена от постоянните игри, от тази маска на сладост, която той носеше в присъствието на другите.
Срещнах се и с другите му приятели, но дори тогава, когато бях около тях, той не спираше да прикрива истинската си същност. Опитвах се да бъда полезна, участвах в разговорите и шегите, но в мен раждаше се чувство на самоосъждане. На всеки неловък момент си напомнях: “Ти просто трябва да се усмихваш повече”. Страхотно! Не е ли тъпо – да си мразиш собственото отражение в огледалото, просто защото не можеш да потиснеш собственото си недоволство?
Настъпи момент, когато нещата станаха прекалено отчаяни. Бях в голяма криза. Работата ми в кръчмата продължаваше да е ад, съседите ми започнаха да коментират, че не съм същата, а аз се опитвах да пробивам в “изкуството на усмивките”. Стресът се натрупваше, а той до мен просто си играеше с моята пречупена душа. Всички чувства ми изглеждаха като забравен спомен, а надеждата ми продължаваше да бяга.
Една вечер, при поредния опит да си поговорим, той измъкна телефона си и започна да пише съобщение на един от другите си “приятели”. Очите ми се разшириха, но не исках да изглеждам наранена. Вместо това, поклатих глава и опитах да се усмихна. Тогава той разкри своето истинско лице. Смеейки се, каза: „Стига се мрънкай, ти си просто колко да си тъпа!“. Вътрешно се разпаднах на хиляди парчета, а сърдечната болка усещах като рязко пробождане.
Този момент стана точка на пречупване за мен. Ако той никога не осъзнае, че играе не само с моите чувства, а и с моето достойнство, тогава какво правя тук с него? Глад за уважение, за стойност, за подкрепа – всичко това бяха неща, от които бях лишена. И все пак, продължавах да му прощавам, затваряйки очи за действителността.
В последния миг, когато дойде на поредното ни срещане, взех дълбоко дъх и му казах, че трябва да спра. Не бях готова да приема повече от това. Той ме погледна с учудване, сякаш не можеше да повярва, че някой би имал смелостта да ми се противопостави.Това беше момент на осъзнаване – повечето хора бягат, вместо да отстояват границите си.
Но след това последва и удивление от мен. Постепенно връзките ми с другите,с близките,с роднините и съседите започнаха да се преоценяват. Видях истинските приятели, които бяха около мен, насърчавайки мен, а не тези, които се криеха зад маски с ярки цветове. Гледайки отново на света, осъзнах, че е напълно нормално да имам страхове, но трябваше да се науча да се справям и да се обградя с любов и позитивна енергия.
Момент на осъзнаване и денят, в който реших да сложа край на играта ни. И поуките, които извлякох от всичко това, са непределими и безценни. Наясно съм, че сме различни, но сега зная, че никога не трябва да компрометирам собствената си стойност в името на приетата любов. Важно е да разберем, че истинската красота идва отвътре, от нашата сила да отблъснем негативността и да изберем живота, който заслужаваме.