By admin 
Тя ме разплака пред цялото ми семейство и каза, че съм твърде чувствителен
Когато погледна назад, все още мога да усетя вкуса на онази горчива сълза, която се стече по бузата ми. Бях в дневната на дома на родителите си, обградена от семейството, смехът и разговорите се сливаха в един хаотичен коктейл от гласове. Обикновено,спокойствието на неделната вечеря с любимите хора ми носеше радост – мирис на домашен най-вкусен печен гювеч и аромат на печени чушки,които мама приготвяше,сякаш слагаше в тях всичката си любов. Но не днес.
И всичко започна с една невинна забележка от моята повече от обичана леля. Знаете я, нали? Тази с дългите, все още черни коси, която винаги има нужда да изкаже мнението си, дори когато никой не я е питал. „Ти, никога не смееш да кажеш какво мислиш, нали? Прекалено си чувствителна.“ Някак си нещата просто ескалираха.
Светът сякаш спря, когато тези думи излязоха от устата ѝ.“Прекалено чувствителна”. Толкова много! Познавах се. Знаех, че съм чувствителна, но защо това трябваше да е нещо лошо? Емоционалната ми натура, която бях носила с гордост през целия си живот, сега изведнъж беше представена като слабост. Очите ми се напълниха със сълзи, но се опитах да ги сдържа.
Следващият момент,че оставих въздуха да излезе от дробовете ми,без да успея да се овладея,бе ужасен. Започнах да плача пред всички. Чух смеха на братовчедите си, които, разбира се, не знаеха как да реагират.Приятелят ми, който беше с мен, сякаш парализирано задържаше дъха си. Усещането да бъда така уязвима пред тях ме накара да се чувствам още по-лошо.
„Защо трябваше да кажеш това?“ казах през сълзите. „Не разбирате ли, че понякога хората просто имат нужда да чувстват? Чувствата не са срамни.“ Леля ми ме погледна с поглед, който казваше, че не разбира. „Животът не е само чувство“, каза тя, а думите ѝ удряха в мен като поредната пусната желязна бариера.
Мама веднага се намеси. Обикновено, тя беше тази, която успокояваше ситуацията. „Стига, стига, ела тук, любима“ – тя ме притисна до себе си. Чувствах се като малко дете, което все още търси закрила от света. И не бях готова да приема, че не разбира, колко е важно да изразяваш себе си. Дали това наистина бях аз, толкова чувствителна, или просто бях потопена в момент, който не можех да контролирам?
След вечерята седнахме в салона, а аз, все още напрегната, разказвах на майка ми как се чувствам. Когато приключих, тя ми каза: “Дъще, много често хората не разбират другите. Всеки е различен. Понякога те казват неща, които не го правят мамата им. Не се сърди. Просто имай предвид, че ние знаем каква си.”
Тази вечер не бе като всичките останали. Събрани на масата, след вечерята, всички избухваха в смях, споделяха истории за детството, а аз чувствах, че съм забравена. Не там, където бях физически, а в собствената си глава. Мислите ми препускаха като подивели коне. Защо не можах да кажа нещо весело за себе си? Защо не успях да се смеля?
На следващия ден, всичко започна да се сгъстява.Беше понеделник, а работата ми се очакваше да бъде както винаги натоварена. С колегите имахме планирани важни срещи, осветяващи новини и клюки от събота и неделя. Когато колегите ми започнаха своите обичайни разговори, една част от мен копнееше за разговорите за бляскавия живот на героите – Кент или бравурата от сериала, който не изпусках. Но същевременно нещо дълбоко в мен се чувстваше изолирано. А вече бях чула достатъчно от „вие сте прекалено чувствителни“ – замислях се дали съм направила грешка, че бях показала чувствата си.
По време на обедната почивка отидох в малкото кафене, което беше наблизо. Всички маси бяха заети, но на една заден маса видях един познат, стар приятел от детството, Георги. Бе дете, което обикновено помага на баба си и никога не показа, че е чувствителен – съчетаваше душевността със силата, която носеше. Потопих се в спомените си, докато дълго след като се настаних, Георги се усмихна и се приближи. „Как си, приятелко? Още плачеш ли?“
Вместо да се срамувам, усетих как на лицето ми се появява усмивка. Той не знаеше, но трябваше да му кажа. Споделих му всичко, и как наистина, всяка дума, казана от леля ми, ми се стори като оградено пространство.„Знаеш ли, разбирам как се чувстваш. Днес, след много години пропуснати мигове, разбра, че и мен, и много от моите приятели ни казват, че сме слаби и чувствителни.Но, често храбростта не е в това да не плачеш, а точно обратното.Както и да го погледнеш, чувствата са част от нас. И най-сетне научих, че реакцията след един шок е важна. Не допускай тяхното мнение да те смачка. Ти си това, което си.“
Тази вечер, когато отидох дома, отново се почувствах по-спокойна. Неразбрана, но комфортна. Помня, че влязох в стаята и затворих вратата. Преместих една стара дървена кутия, пълна с непознати спомени, и извадих любимите си снимки с приятели.Всяка усмивка, всяка случка, която събирах през годините, ме караше да стопля сърцето си. Чувствителността, порядъчността и експериментите с емоциите не бяха за преодоляване. Те бяха неотменни!
С всяка сълза, на която позволявах да тече, се чувствam все по-силна. Всички тези болки и радости,те караха живота ми да бъде цветен – нему не можеше да се прилага домашна формула. И точно тогава осъзнах, че запазването на емоцийта е част от познаването на това, което съм. Нищо не е срамно в преживяванията,независимо какви чувства предизвикват.
Истината е, че сме уникални. Да сме чувствителни, не означава да сме слаби. Въпреки всичко, сърцето и мозъкът ни могат да съществуват в един и същи ритъм. И вече не бях само това – толкова често перфектна, но чувствителна. Бях нещо много повече!