By admin 
Тя публикува скрити цитати онлайн и ме тагва в тях
Седя на терасата,потопена в топлите лъчи на есенното слънце,и се опитвам да осмисля последните месеци. Мирисът на печени кестени се носи из квартала, а съседи се минават редом на малките балкони, обменяйки погледи и усмивки. Тази спокойна гледка, обаче, не може да замаже бурята в мен. Една буря, която яростно тресе живота ми, а причината е в малкия бял екран на телефона ми.
Всичко започна малко след лятната ваканция. Тя, моята приятелка Нели, винаги е била човек с изразителна природа. Когато не беше заета да ходи на тренировки или да организира събирания с приятели, Нели завладяваше социалните мрежи с постове, в които честичко споделяше “мъдри” цитати. В началото не обърнах много внимание на тях. Но след като един ден видях, че ме е тагнала в публикация със скрито послание, бях успяла да избухна.
Цитатът гласеше: „Не всичко, което блести, е злато.“ С времето ядох с лъжица безсилие, тъй като все по-често започна да публикува подобни неща, винаги тагвайки ме. Рязките и саркастични послания сякаш носеха името ми под всяка дума. Разбира се, Нели никога не каза името ми открито, но всички от нашия малък кръг знаеха точно за кого става въпрос. С немалко напрежение в гласа, често повтарях сама на себе си, че трябва да се държа спокойно, че всичко ще бъде наред.„Нелче, защо пак постна нещо такова?“, попитах я един следобед, докато пиехме кафе на любимото място до блока. Тя ме погледна с неодобрение, все едно не разбираше за какво говоря.
„Ами, просто споделям какво мисля“, отговори тя и се изсмя, но в смеха й имаше нещо остричко, нещо, което ми напомняше, че ножиците на нашето приятелство се отварят все по-широко.
Тази неразбираща дистанция, създадена от интернет, с всяка публикация ме нараняваше повече. Започнах да се затварям в себе си. Приятелите ми, семейство, всичките ми познати задаваха въпроси, искали да разберат какви точно са проблемите между мен и Нели. Започнаха да се съмняват. “Би ли могла да му се довериш?”, питаха. ”Ако не е толкова важно, защо го публикува?”, продължаваха.
Обичам Нели. Но как можех да й кажа, че начинът, по който се отнася към мен публично, ме наранява? Като че ли всяко нейно постно изказване бе особена порция безсрамие, нещо, за което сме привредили малко преди да избухне.
Налице беше и семейството ми, което не знаеше какво правя точно с живота си в днешно време. Баба ми не спираше да ме пита защо се затворих и не излизам толкова, колкото преди. В нейния поглед четях тревога и състрадание. Тя кротко си помисляше за рутината от празниците, за малките семейни заседания, на които сме споделяли истории и смях.Нямаше как да не искам да се върна обратно там, където всичко беше просто и невинно.
Вече месеци работех в един малък офис за реклама в близост до университета. Колегите ми ме насърчаваха все повече да бъда себе си и да не се колебая. И все пак, моят личен мрак не ми позволяваше да им се доверя напълно. Всеки път, когато Нели споделеше поредния половинчатица, аз само кимвах механично и преглъщах. „Е, не знам какво да ти кажа“, добавях с натиснати устни.
Настъпваше есента, а с нея идваше и настинката, и периодът на размисъл. Бях сама на тересата, в дните, когато дъждът се изсипваше безмилостно, и търсех утешение в собствените си мисли. Чувствах се тъй самотна, както никога преди. В един такъв ден,когато сивото бе най-плътно,получих ново известие. Нели отново бе публикувала нещо явно за мен.
„Понякога е по-добре да търсиш нови връзки, отколкото да се опитваш да запазиш стари“, пишеше тя, с пояснителен коментар от нейни приятели, акомпаниран от поредната усмивка и пълно презрение към мен. Този път не можех да се сдържа. Вдигнах телефона и й написах: „Моля те, можеш ли да спреш?! Не знам защо го правиш, но ме нараняваш“.
След секунда гузно направих крачка назад.Устата ми пресъхна,а сърцето ми запомни ритъм на паника. Телефонът прегоря в ръката ми, а Нели ми отговори след малко.
„Не знам за какво говориш. Мисля, че просто не разбираш шегата“, каза тя, с артистичен тон, който изпразни душата ми. Но за разлика от преди,този път вече не приемах лесно.
Няколко дни след този инцидент бяхме на сватба на общ познат.Приготвила съм си рокля, която много обичах, но с нерви за мое собствено сватбено изказване.По време на вечерята, след няколко чаши вино, публично каза: „Казах ти, че социалните мрежи не са ми важни, но… твоя просто трябва да знаеш това. Аз не съм хладна.Виждаш ли?“. Усещането на стотици погледи в нас просто ме срина. Няколко моменти по-късно знаех, че вече нищо не е същото.
И тогава, в това саморазрушение, си дадох шанс да се осъзная. Всичките поводи, несигурности и отхвърляния, които чувствах, се превърнаха на нова решеност. Поех си дълбоко въздух и реших,че в крайна сметка нито един приятел,дали Нели или някой друг,не е по-важен от начина,по който се чувствам.
Видях отражението на себе си и наистина започнах да се питам: „Кои сме ние един за друг?“ След това определих на собствената си стойност, която не зависи от мнението на другите.Нямаше смисъл да се дразня от Нели. Вместо това поставих граници, които да ме пазят.
Когато се прибрах, пресяках стария път на вечерната разходка, минавайки покрай баба ми. Която пак ме попита за новините. „Баба, вече не ми е важна“, посочих. И усетих свобода. Осъзнах, че пътят напред е най-важното, а не целия товар от бурни спомени. В бягането по улиците усетих, как съм готова да споделям и да получавам, но при условие на уважение и любов.
А понякога, забелязваш, че стена от думи може да бъде съборена с една искрена усмивка.Отмених следващия пост и вместо това избрах простата среща на живо. С отворени сърца, готови да слушаме един друг.
Сега знам, че оставането верен на себе си е важната стъпка и тъкмо това избрах да следвам – всякакви мъдрости от интернет няма да се сравнят с истинските разговори от сърце на сърце.