By admin 
Тя каза, че съм развалил живота на сина ѝ и най-накрая вярвам, че има предвид това.
Не знам откъде да започна. Все пак, не всеки ден майка ти идва и ти казва, че си развалил живота на друг човек. Човек, който, ако се замисля, всъщност е и половин част от живота ѝ – моят бивш приятел. Ние с Дани бяхме заедно много време, толкова, че вече бяхме станали част от семействата си. Но тогава, без да се усетим, нещата се разпаднаха. Отношенията са сложни, особено когато става въпрос за любов, загуба и най-вече – родители.
Слушай,точно в момента не искам да вкарвам драма в нашата история,но за да разбереш как се стигна дотам,трябва да ти разкажа какво се случи след разлъката ни. Може би не е нужно да навлизам в детайли, но ще спомена, че всичко стана толкова бързо, че не можех да го осъзная. Като вирус,който се разпространява,без да искаш.
Той ми звънна, за да кажем и двамата, че това е краят. Говорихме за това колко трудно е било, но пробвахме, и двамата знаехме, че вече няма смисъл. Всеки се опитваше да бъде силен,но всъщност и двамата бяхме счупени. За мен всичко свърши в онзи момент. Беше като да вземеш хладен душ и в същото време да се гърчиш в адска жега. Чувствах се освободена и затворена в същото време.
Седях с приятелки по кафенета, и пишех на Дани виртуални писма, които никога не му пращах.Как мислех за общите ни спомени – смях, дими от барбекюто на терасата, лятото в Слънчев бряг, картофите с къри на мама, зимните вечери с чаша вино и леки разговори за утрешния ден. И тук идва моментът на осъзнаване – вие, обикновените хора, не знаете че любовта понякога се състои в елементарното. Трябва само да умеете да я цените, преди да е късно.След месеци без комуникация, получих телефонно обаждане. На дисплея мигаше името на Дани. За секунди сърцето ми подскочи, след това стомахът ми се сви. „Привет, как си?“, попитах. Той издаде звук, който беше нещо средно между смях и ридание. Не знам защо, но в този момент усетих, че не всичко е наред.
Започнахме да говорим за живота, за опити да намерим себе си, но всичко завърши с „Ти знаеш ли, че задачите, които си поставих за мен, не любим нито сина на майка ми?“. Болеше. И в мен се надигна чувство, за което нито той, нито аз бяхме подготвени. Как съм могла да му причиня това?
Няколко дни по-късно, майка му ме покани на кафе. Първоначално не исках да отида, но после осъзнах, че тя всъщност искаше да разберете как се е променил синът ѝ след мен. Събрах се и отидох до малкото кафене на ъгъла, където всяка неделя правехме закуска. Поръчах капучино и малка порция баница, точно като онези наши неделни дни.
Когато тя влезе, пъхна ръце в джобовете си с отегчение, но на лицето ѝ се четеше друга емоция – гняв, разочарование, болка. В следващите минути, когато започнахме разговора за Дани, за настоящето му, за мечтите му и целите, преминахме през много емоции. Слушайки я,осъзнах,че бившият ми приятел,за когото си мислех,че е приел загубата ни,всъщност се бори с demons,които стават все по-агресивни. Явно той не само, че страдаше, а направо се бе предал на потока от негативизъм, който го изплашил. И тук дойде нейното най-важно изказване: „Ти му развали живота.“
Не знам как да реагирам. Не можех да взема със себе си цялата сила на нейните слова, но в същото време знаех, че не е съвсем невярно. И друг път бях чувала подобни неща, но сега беше различно. Следващите дни бяха пълни с мълчание и анализ. Ако тя наистина вярваше, че съм развалила живота на сина ѝ, какво означаваше това за мен?
Тук е моментът, в който разбрах, че може би са прави. Не че съм виновна, но от действията си съм изменила дадени обстоятелства. Разбираш ли как звучи,когато осъзнаеш,че вместо да поддържаш нещо красиво,ти само търсиш как да избягаш от него? И как радиацията на тези твои действия може да повлияе на живота на хората,които обичаш?
Това доведе до осъзнаване,че ние сме част от мрежата на всички останали,и всяко наше решение,всяко действие,оказва своето влияние. Не бяхме просто двама души, а две сърца, вплетени в сложен образец от емоции и спомени.
Обадих се на Дани след срещата с майка му. Като за последно. Исках да знам накъде отива и дали можем да продължим напред или просто да напишем края на историите си.В гласа му се чу болка, но и надежда, и тогава осъзнах, че колкото и да е трудна нашата ситуация, ние съществувахме в един съвместен свят, който не можем да избягаме. Направих крачка, за която никога не съм мислила, че ще направя, но мислех, че е необходимо. Казах му, че съм готова да му дам пространство, за да може да се справи, и ми се стори, че звуча повече и за самата себе си, отколкото за него.
В крайна сметка, осъзнах, че разбирането не идва от обвинение и гняв, а от искреност и съчувствие. За себе си, за другите. И когато съм готова да приема отговорността за нашето минало, само тогава мога да заслужа да видя настоящето и бъдещето.
Да живеем в настоящето – точно това разбрах в момента, в който Дани и аз се разделихме. Вероятно ще е дълъг път, но за себе си обещах, че ще се опитам. Няма думи, които да могат да променят миналото, но мога да създам бъдеще, което не носи тежест на страданията и отговорността на другите. Нещата ще се наредят, когато най-накрая разбера, че ние всички имаме правото на нова страница.
И чрез разбитото, може би ще може да се създаде нещо по-красиво.