By admin 
Тя каза,че никога няма да бъда достатъчно добра за сина ѝ
Не съм сигурна откъде да започна,затова ще тръгна от самото начало. Бях в онази възраст, в която надеждите и мечтите просто избухват, а сърцето ти е пълно с плам и неопетнени чувства. Завършвах гимназия и умувах за бъдещето си, когато срещнах него – Иво. Той беше всичко, което мечтаех. Личността, която грабва вниманието, със сините очи, които бяха бездни, които можех да наблюдавам с часове. Бързо се увлякохме помежду си и бяхме толкова щастливи, че нищо друго не ме интересуваше.
Той обаче не беше сам. Искам да кажа, че той имаше майка – строгата и властна баба Десислава. Тя изглеждаше като главен ръководител в живота на Иво. На всяка среща, на всяка вечеря, всяко ходене на кино, вярвах, че тя използваше очите си, за да ни следи. Винаги стисната уста, без усмивка, сякаш нямаше място за недостатъците, които е виждала в мен. Сякаш при всяка моя неуверена стъпка, разочарованието в погледа ѝ се задълбочаваше.
Но животът не е само сладки моменти и романтични вечери. Имаше и трудни периоди. Тогава попитах Иво какво мисли за нас двамата. Той не отговори веднага. Гледаше надолу,а след това,като че ли с дълбоко взъбдяване,каза: “Майка ми иска от мен да бъда успешен”.И явно мислеше, че отношенията ми с нея, с мен, са в противоречие с това. Усещах напрежението между нас, и то се увеличаваше с всяка наша среща.
Бях в една от онези вечери – чаша вино в ръка,в атмосфера с близки хора,както обикновено последните пет години от живота ми. На масата имаше усмихнати лица, но в мен всичко беше гъмжило от притеснение. Чувството, че не съм достатъчно добра, ме обземаше. Не след дълго, обаче, след уханието на вкусни ястия и непринудените разговори, настъпи моментът на истината.
Тя се появи – баба Десислава. Веднага цялата стая замълча. Всяко движение,всяка размяна на погледи,всичко стана безжизнено,защото онази жена имаше силата да накара всяко сърце да спре. За нейното впечатление никой не може да се усмихва, никой не може да си позволи да се забавлява. Усещах как тя проучваше обстановката по начина, по който дирижор наблюдава симфоничен оркестър.
След малко речите за успех и постижения започнаха. Всички присъстващи се опитваха да угодят на нея.А аз? Просто се опитвах да остана ненаблюдавана,стояна в ъгъла,мълчаливо поглъщайки всеки звук,всяка дума. Докато слушах, звуците на страх и несигурност запълваха душата ми.
“Съжалявам, но майка ми не може да приеме съвместно съществуване с хора, които не са от нейното кръвно потекло,” ми каза Иво след вечерята, гласът му трепереше. “Тя е толкова категорична.” И там, в онази нощ, разбрах, че нашата любов е тънък лед. Думите ѝ витаеха в ушите ми.
“Тя каза, че никога няма да бъда достатъчна за теб”, споделих му за това, как баба Десислава с поглед презрително е наблюдавала любовта ни. Неговият празен поглед каза всичко.
Следващите дни бяха натоварени с мълчание. Когато Иво дойде на посещение, атмосферата у нас беше леко натегната. Чувствах се все по-несигурна, тъй като всяка среща с майка му вече представляваше емоционален тест за мен. И дори да се стараех, колкото и да опитвах да спечеля симпатиите на баба Десислава, всяко мое усилие се удряше в невидима стена.
Най-трудният момент дойде. Когато трябваше да се срещна с нея на коледната вечеря. Бях в красивата си червена рокля, подготвена и с наивни надежди. Но отново, когато влязох в дома им, сърцето ми спря. Погледите на всички около масата бяха обърнати към мен. Бабата ме поздрави, но усмивката ѝ беше повече от саркастична.
“Искам да знаеш,” започна тя, докато се отпусна на стола, “че нашето семейство държи на традициите. Не че нещо ми е притеснено за теб, но в нашето семейство риска е забранен.” Тези думи просто ме събориха.Исках да се скрия. Да изчезна. За мен, невидимата бариера между нашите сърца стана явна.След като вечерята приключи, Иво ми каза, че е доволен от това, как съм се държала. “Майка ми е просто стара, консервативна жена,” каза той. Но при мен оставаше чувството, че нашата любов не е одобрена от важния човек в живота му, и няма значение какво той можеше да вярва.Най-накрая, след преживените месеци на осъзнаване на собствената си стойност и как се чувствам с него, дойде моментът на истината. Някакъв облак се разкара от сърцето ми. Трябваше да поговоря с Иво. Предложих му да отидем на морето за уикенд – само двамата. Живеем в България и исках да видя какво е да плуваш в морето без да се притесняваш от очите на другите. Тръгнахме преди изгрев, атмосферата беше леко натегната, но очакванията ни бяха да намерим поне миг спокойствие.Когато пристигнахме,всичко беше различно.Чувствах се свободна. Сякаш морето беше приело всичките ми страхове. Вечерта, докато наблюдавахме залеза, реших да споделя всичките си чувства с Иво. “Знаеш ли, имам чувството, че никога няма да бъда достатъчна за теб. Че майка ти ми гледа толкова надменно…”
Бяха ми необходими дълги минути,но Иво накрая ме изслуша. “Зная, че майка ми е особена, но обичам теб,” каза той. “Ти си достатъчна. Всяка стъпка, която слагаш, е важна, ако вървиш по пътя, където сме ние двамата.”
След това просто онази магия се разрази. Нежността, която между нас започна да изниква отново. Започнах да осъзнавам, че Вярвам, че съм способна да бъда достатъчна, ако самата аз застана зад принципите си.Може би правотата не е в одобрението на друга жена, а в собственото ми саморазбиране какво означава да обичаш.
Когато се върнахме, исках да грабна живота си с пълни шепи. Не бях се обръщала назад. Майка му оставаше в миналото. Дали наистина съм достатъчна? Този отговор сам ще намеря, само ако продължа напред и разреша сърцето си, а не с чужди правила.
Накрая, това е поука, която най-сетне разбрах: ние всички имаме право на собствена стойност и наше място. Не са важни думите на другите, а самосъзнанието, как се чувстваме и как илиима да живеем любовта си. А между нас с Иво – обичта ни беше тази, която разбра.
Важен урок, надявам се, и другите да намерят собствените си пътища, за да видят колко ценни са самите те.