By admin 
Казаха ми, че ще съжалявам, че се ожених за тази фамилия
Със сигурност помня първия ден, когато пристъпих в техния дом. Бяхме свикнали да празнуваме рождените дни в малкия ни апартамент на четвъртия етаж – там, където достъпът до покрива за партиите беше ограничен до нашето малко семейство. И ето, че след сватбата се озовах в огромна къща с градина в един от крайните квартали на София, където всеки ден се събираше цялото семейство за обяд или вечеря, понякога дори без основателна причина.
Когато се запознах с роднините на Тодор, моя съпруг, всичко изглеждаше прекрасно. Чувствах се горда, че съм част от тяхната фамилия, за която той ми говореше с толкова много обич и респект. Безброй пъти ми повтаряше, че нямам нужда да се страхувам, че всичките му роднини са любящи и гостоприемни.И наистина, първите дни минаха в смях, вкусна храна и сладки разговори. Но след известно време, зад вратата на онази перфектна картина, започна да се прокрадва нещо зловещо.
Проблемите започнаха, когато свекървата ми, баба Дора, реши да одобри моя “присъствието” в семейството. Тя по своя природа беше особа, която обичаше всичко да бъде точно по нейните правила – от начина, по който се сервира храната до начина, по който се образуват празниците. Надеждите ми за лесен живот бяха разбити, когато тя веднъж ми сподели, че “този дом е тяло, а семейството - душа”, и затова е важно всяка душа да знае мястото си.Спомням си, че един следобед, когато решихме да направим лека закуска в дома на свекървата, Дора е изненадана от избора ми за сандвич със сьомга и крема сирене. “Не, не, не! Как така няма да приготвиш традиционна баница!?” – изкрещя тя. Явно всеки опит да внеса нови идеи беше брутално отхвърлян. От тогава нататък, всеки празник, всяка среща, всяко събитие ставаше изпитание за моята изобретателност. С времето, знаех, че ако не угодя на баба Дора, ще ставам изолирана, такова е било семейството им.
Със седмиците, напрежението се покачваше. Тодор се опитваше да бъде посредник, но често му казвах, че желанието му да бъде неутрален само влошава ситуацията. В онези дни,когато той ми казваше,“нека просто се опитаме да се впишем”,сърцето ми подскачаше – до каква степен трябва да се променям,за да бъда част от тях?
Решенията,които взимах,бяха още по-трудни,когато погледнех снаха си,Зоя,която сякаш бе израснала в идеалния образ на “перфектната жена”. Тя знаеше как да приготви всичките традиционни ястия с шепа куркума или лимонов сок, както и да поддържа нашата тъща в добро настроение, без да й казва нито дума, но с един усмивка. За мен останало ясно, че независимо от усилията ми, никога няма да мога да се меря с нея. И вечното сравнение само увеличаваше обратно усещането на тъга, което ме обсебваше все повече.
Но дойде момент, в който всичко да се събра. Бях седнала на масата за обяд, заобиколена от цялото семейство, и всеки един от погледите им беше насочен към мен. Тогава забелязах усмивката на баба Дора – тя знаеше каква точно химия ставаше между нас. След кратка пауза, тя изрече: “Необходими са много усилия, за да си част от семейството ни, и не всеки може да справи с това”. В един момент сърцето ми се сви и предстоеше да се възпламени един неочакван гняв.
Сайт си спомних съвета на старата ми леля, която казваше, че “свекървата е като буря – ако се опитате да я укротите, ще се нараните, но ако само я наблюдавате, може би ще разберете как да живеете под нейната сянка”. Започнах да осъзнавам, че не става въпрос само за мен, а за цялото семейство. И след като поставих всичко на мястото си, разкрих, че не е необходимо да се опитвам да се изменям, за да бъда приета.
От тогава нататък, вместо да сравнявам себе си с другите, започнах да търся начина, по който мога да съществувам в тяхната среда. Всеки път, когато баба Дора ми правеше забележка, започнах да я слушам внимателно, а не да отговарям с недоволство. Всъщност, осъзнах, че всичките й съвети идваха от дълбок опит. С времето, нещата започнаха да се променят. Тодор и Зоя също видяха разликата и постепенно се сближихме.
Години по-късно, когато вече имаме деца, осъзнах колко важно е да можем да създаваме мостове, вместо да копаем дълбоки ровове. Научих се на уважение и компромис, а най-важното, разкрих, че всяка специфична характеристика на тази фамилия е част от нейното богатство, което не само уважавам, но и съм спокойна в него.
И не,не съжалявам за избора си. Да, имаше трудни моменти, но всичко, цялата борба си струваше, защото ме направи по-силна. Всеки ден в семейството е битка, но и е традиция на любов.В края на краищата, именно тези бури изграждат хората и семейства.
Накрая, усмивка разцъфтя на лицето ми и осъзнах, че любовта не се измерва в страданията, а в умението да се прощаваме и продължаваме заедно.