By admin 
Тя каза, че един ден той ще се върне у дома и ще ме остави зад себе си.
Седя на балкона и гледам как залязва слънцето. Лъчите му играят по керемидите на съседите, обагряйки всичко в златни тонове. Но вместо да се наслаждавам на момента, аз не мога да спра да мисля за нея – за Юлия. Помня онзи ден, когато ми каза, че един ден той ще се върне у дома и ще ме остави зад себе си. Беше толкова уверена, че думите й забиха нож в сърцето ми.
Преди около три години на същия балкон, докато лозниците започваха да дават плод, Юлия седеше до мен, с чаша ледена лимонада в ръка. Направихме планове за летния отпуск – да отидем на море, да се разхождаме по пясъка, да плуваме в тюркоазените води. В онзи миг, наивността ни беше безкрайна. Но тогава един мъж се появи в живота й. Неговото име не ме интересуваше; знаех, че е чужденец и че работи в софийска ИТ компания. Отначало не му обърнах внимание, но с времето Юлия все повече започваше да прекарва време с него.
Родителите ми винаги ме учеха да не се страхувам от промените в живота. „Животът е като река,моето момче“,казваше ми баща ми. „Никога не знаеш какво ще ти донесе утре.“ Но с Юлия всичко се промени. Всеки път, когато споменавах някой от плановете ни, тя сякаш отдалечаваше поглед. Усещах как настъпваше пропаст между нас. Нейното внимание вече не беше само за мен.Той,този нов мъж,се бе настанил удобно в сърцето й.
Вече беше края на лятото,когато най-болезненото изречение излезе от устата й. Точно преди да потегли на поредното си пътуване с него, тя се обърна, погледна ме с онези големи, уморени очи и каза: “Един ден той ще се върне у дома и ще ме остави зад себе си.” В този момент времето сякаш спря. Не знаех как да реагирам. Мозъкът ми работеше на прегряване,а сърцето ми се беше свило на топка.Тази вечер, когато тя тръгна, а аз останах сам, осъзнах, че Юлия не се страхуваше от раздялата. Всъщност, тя знаеше, че той не е завинаги. За нея той беше само поредната необходимост, поредната авантюра. Но как можех да живея с това? Някакси,през целия този период,аз се опитвах да я убедя,че любовта между нас е истинска,че можем да преодолеем всичко,но вместо това започнах да се затварям още повече.
След като отпътува, силата ми отслабна. Всеки ден слизах до близкото кафене, за да взема кафе и да чета вестници на масата до прозореца. Там,хората идваха и си отиваха,всеки с историята си. Чувах смеха на децата от училището отсреща, всичко ми напомняше за Юлия. Всяка новина за футболен мач, всяко мнение по политическите скандали – те не значеха нищо без нея до мен.
Месеци минаваха, а аз все повече се потапях в самота. Опитвах се да общувам с роднините и съседите, но никой не разбираше как се чувствам.Всички ме съчувстваха за изгубената любов, но същевременно те ми напомняха за реалността, за българските махленски разговори, в които любовта е свещена, но много често – и променлива.
Понякога, докато се разхождах по вътрешните улици на квартала, виждах двойки на пейките. Те бяха щастливи, безгрижни, докато аз се чувствах като непознат. Защо моята любов не беше такава? Ходих на сватби, на семейни събирания – всичко ми напомняше за безвремието, в което живеех.
Тогава един ден, точно когато дни и месеци започнаха да се сливат, Юлия се върна. Вратата се отвори с тих звук, и тя влезе с усмивка, но нещата бяха различни. Не знам как, но знаех, че тя вече не е същата.Върна се, сякаш нищо не се беше случило. Тя беше говорила с него, говорила с толкова много мъже, и пак остави всичко зад гърба си, както бе и обещала.
„Пропуснах много неща”, каза тя, вглеждайки се в пода. В този момент усетих, че вътре в мен не остава нищо от старата любов. Разбирах, че не можем да върнем времето назад, и че непостоянството на хората е част от живота. Това не беше край на историята ни, а ново начало. Двамата трябваше да намерим нова версия на нас, а не просто да се опитваме да възстановим старата.
Помня как след няколко дни, когато болката от раздялата се уталожи, седнахме заедно на масата в кухнята. Взехме си домашно приготвен пипер с ориз, чаша ракия, и първоначално мълчахме.Беше странно, но попитахме един друг какво искаме от бъдещето. Може би, тя просто искаше да се опита да намери себе си, а не просто да бъде възприемана като „другата”. И се замислих, че съм стоял тук, опитвайки се да я задържа, когато всъщност, и двамата трябваше да се освободим.
През изминалите месеци осъзнах, че любовта не е просто условие, а свързване на два живота. Че всеки от нас може да намери щастие, без необходимостта да бъдем идеално свързани. Тя не е само присъствието на другия човек. Тя е вътре нас, в мириса на чай, в усмивката на непознат, в прегръдката на приятел. Научих се, че не трябва да се страхувам от незнанието, а да приема, че хората идват и си отиват, а нашата работа е да ценим времето с тях.
След всичко,в което преминах,останах с осъзнаването,че всеки ден е нова възможност да бъдем себе си,независимо от това какво сме загубили. По-късно, докато небето гореше в залез, се усмихнах на Юлия. Заедно,в мълчание,знаехме,че ще продължим напред,и това е всичко,от което имаме нужда.