By admin 
Тя казва на съпруга ми,че аз съм причината за нещастието му
Хората обикновено не разбират какво значи да обичаш и да страдаш едновременно,но за мен това е ежедневие.Сякаш съм затворник в собствените си чувства, а ключовете за освобождението ми са в ръцете на други. Още от началото на връзката ни с Дани в главата ми витаят различни мисли – как да съм по-добра партньорка, как да го накарам да се усмихва, как да преодолеем препятствията, които в живота ни, сякаш от нищото, изникват.
Обикновено всеки ден започва с чаша кафе на терасата, докато наблюдавам как кварталът се събужда. Съседите изнасят разни буркани с компоти и кисело зеле, подготвяйки се за сезона. Всичко изглежда нормално. Но вече от месеци чувствам напрежение между мен и Дани. Нещата просто не са същите. Той не се смее така, както преди. Често го хващам да се заглежда в телефона си, като че ли търси нещо, което не мога да му дам.
Това не е просто драма от роман. Това е истинско. В една от последните ни вечери, по време на нищо неподозираща вечеря с родителите му, нещо необяснимо се случи. След питка, поднесена от майката на Дани, тя незабелязано спомена, че приятелката му, Мая, смята, че всичко, което става между нас, е моя вината. Нейните думи се стовариха върху мен като камък. Чувах как му казва,че е останал недоволен и нещастен точно заради мен. Тези мигове, в които оставяш всичко зад гърба си и се опитваш да разбереш – за мен оказаха катастрофален ефект.
Чувствах, как сърцето ми като чаша започва да прелива от нежелани емоции. Дани беше мълчалив, а това мълчание мъчеше душата ми. Този момент беше като ярко осветление в тъмен капан – забелязах, че съм застанала на ръба на бездната. В часове на самота и размисъл, си задавах множество въпроси: Как успя да повярва на друга? Защо позволих на лъжите да заемат място в ума му? Къде сбърках? Търсех отговори, но те всеки път ми убягваха.
След като се прибрахме у дома, избухнах. Погледнах го с гневни очи и му казах, че не е истински, ако вярва на думите на друга. Сърцето ми беше блестящо от разочарование, а той просто се обърна и настоя, че не би повярвал на друго, освен на чувствата, които вече чувствал. Всичко това наклони везните в опити да се спася. А колкото по-дълбоко затъвахме в инатството, толкова по-силно се увеличаваше пропастта между нас.
На следващия ден реших да се видя с приятелка, която познавам от години. Бях искрена и разказах всичко. Тя не само, че ми даде съвет, но и ми показа новата си муза в личността – творчеството. Започнах да рисувам отново и да изразявам точно онези чувства, които не можех да възприема с думи. Картините не бяха само цветове, а късове от душата ми, излизащи навън и представящи моята истина. Но и в този момент оставаше един основен въпрос: Как можеш да се чувстваш свободен, когато в сърцето ти има съмнение?
Не след дълго, Мая реши да дойде на гости и се настани при нас. Странно, нали? Някой, за когото бях чувала толкова вредни неща, да бъде толкова близо. Дани изглеждаше щастлив. Те дори споделяха смешни истории от детството и аз се чувствах като ненужен гост. Когато се усмихна,сякаш целият свят изчезна и аз бях само в тъгата на собствените си съмнения.
Един ден, докато стояхме в кухнята, реших да проведа разговор. Понякога смелостта идва с извънредната необходимост. Попитах го как наистина се чувства. В отговор, той просто мълча. Този мълчалив момент не беше случайност.Изведнъж осъзнах, че това мълчание е било предвестник на охладняването му, на което не бях обърнала внимание. Разбрах, че трябва да върна изгубените мостове, за да можем отново да прекосим реката на несигурността.
Реших да потърся помощ. Понякога нашите семейни и социални ритуали са в състояние да превърнат скръбта в мир и да разбулят мъглата на неразбирателството. Така се записах за семеен коучинг.След първите сесии, съпругът ми дойде с мен. Беше трудно, но след всяка сесия осъзнавахме колко неразбираеми бяха чувствата ни и как просто трябваше да говорим помежду си по-открито.
С времето не само,че намерихме постепенно доближаване помежду си,но и се научихме да се наслаждаваме на малките неща. Вечерите на закуска станаха ритуал, на който споделяхме желания и планове. Възвърнахме интересите си. Говорихме за театрални представления и музика. Започнахме да излизаме на разходки в парка, да се смеем, да си разказваме истории. Но дори и след всичко, което преживяхме, често си спомням за онази забележчива вечер, когато непознатата жена определи нашето нещастие.
Сега знам, че страданието е част от пътуването, а разговорите – това е ключът към взаимното разбиране. Не можем да позволим на външни фактори като Мая да повлияят на любовта ни. Колкото повече говорим, толкова повече разкриваме сърцата си и показваме истинското си аз. Осъзнавам, че не съм сама, а сме заедно – заедно сме по-силни, способни да се справим с всичко.
С времето всичко,което научих,стана ясна житейска мъдрост – любовта не е просто чувства,а дългосрочен ангажимент. И колкото и да е трудно, откритостта в диалога с любимия е ключовата стъпка. Трябва да осъзнаем, че колкото и да се опитваме да променим другия, по-важно е да се променим самите ние и да останем верни на себе си. Освен ако не предизвикаме и най-доброто в другия, нашата връзка никога не би могла да процъфтява.С всеки ден, който минава, се чувствам все по-силна, всяка стъпка напред е едно ново обръщение в нашата история. И все пак единственото наистина важно е как ние сами се чувстваме. Разпознавам, че любовта понякога е само една дума, която вземаме с нас в сърцето, а не оставяме само на езика. Искам да знам, че следващия път ще бъдем по-добри на пътя и ще се усмихваме по-често, защото ние сме тези, които наистина създават щастието.