By admin 
Тя разказва на съседите лъжи за мен, само за да привлече внимание
Винаги съм вярвал, че съседите могат да станат едновременно и добри приятели, и истински врагове. През годините нашият блок наистина стана втори дом за мен, но в един миг всичко се обърна. Не мога да забравя как следобедът, който изглеждаше обикновен, се превърна в разплитане на всичките ми страхове.
Всичко започна с нея – Стела. Тя беше новата съседка, която се премести в съседната квартира преди шест месеца. Аз бях и без това зает с работата и грижите у дома, но в нея имаше нещо, което винаги ме е привлекло. Честно казано, никога не съм харесвал особено антропологията на човешките отношения, но Стела успяваше да направи невъзможното – да ме накара да искам да общувам.
Първоначално всичко изглеждаше добре. Разменяхме усмивки, кратки разговори на стълбите, даже споделихме чаша вино един вечер.Разговаряхме за всичко, от какво изисква кварталът, до намеренията ни за лятото. Но не мина много време, преди нещата да вземат друг обрат.
Месеците минаваха, а Стела все повече започваше да прави странни забележки за мен и моята семейството. Чувствах се странно, когато онези невинни разговори, в които обменяме добри пожелания, изведнъж се превърнаха в шепот и погледи зад гърба ми. Най-странното беше, че не четях само между редовете, а направо виждах как се оформя мизансценът на осъждането.
Първоначално само минавах покрай съседите, които гледаха към мен пространствено – точно както би погледнал човек, когато чуе нещо странно. Чуех подмятания за “странните ми навици” и “неправилната ми техника за почистване”. Но истинската буря дойде, когато разбрах, че нещата вече са излезли от контрола ми.
Един ден,помня го много ясно,получих телефонно обаждане от най-добрата ми приятелка,с която споделяхме всичко. Със сърце вдигнато до гърлото, тя ми каза: “Моля те, кажи ми, че не е вярно. Чух, че Стела говорила на съседите, че ти мразиш котките и че обвиняваш съседката долу, че не се грижи за тях.”
Непосредствено след този разговор се чувствам смачкан. Как можеше да се случи такова нещо? Не можех да повярвам, че някой, който е разбирал моето уникално разбиране за животните, изведнъж е изопачил истината.Всички знаеха, че обичам котки, че имам две, които обожавам, и че се съмнявам да направя секс с каквато и да е съседка, камо ли с тази, която е известна с това, че има страст към животните. Вървях по улицата и се чувствах като едно малко сивкаво пухче, оставено без внимание на замиращия ветровит заден двор на живота.
Реших да поговоря с нея. Когато е на лице проблем, споделянето му е норма. Обаче, когато влязох в апартамента на Стела, зададох тихо: “Стела, чух за котките…” Виждах как усмивката на лицето ѝ постепенно се разширява и как схемата ѝ се задълбочава. Тя не осъзнаваше, че заслужаваше много, много повече от съмнението създало ценните ми стопанства.
“Не, какво?!”, каза тя, стараейки се да изглежда искрена. “Какво лошо има в това да кажа на съседите, че си странен?”
И точно в този миг осъзнах – тя всъщност се нуждаеше от внимание. Като малко дете, което се опитва да привлече погледа на мама и татко, Стела печелеше постоянство и живот от лъжите си. Емоционалният инстинкт в мен започна да се съмнява, на какво се обосновава менсътук формата на изпитание.
Следвайки я бях бесен. Опитвах се да запазя спокойствие, но все пак не можех да сдържа гневните изблици. “Стела,как можеш да направиш това? Ти не познаваш нито мен,нито семейството ми! И ти говориш така пред съседите,за които сме разбирали заедно!”
Тя само се усмихна,без нито капка разбиране. Помислих си каква странност е в близост. Съседка, която искат ми е враг, а по природа уважаваше грубостта на опорочаването.Без да искам, я оставих с лицето на човек, дошъл да предизвика неприязънта на непознатите, вместо да поддържа нормални човешки отношения.
Върнах се у дома, с чувството, че съм нагазил в мръсна локва. Но какво мога да направя? Опитах се да споделя това с любимата ми. Чудех се дали в мизерията на лъжата,подобно на онази,която Стела развиваше,границите на семейството биха се запазили непокътнати.
Нашето общо преживяване с този конфликт не стана безболезнено.Понякога идвахме на ръба на сълзите. Ден след ден, борехме се със съмненията и несигурността за съседите около нас. Но и двете почувствахме, че на някакво ниво в нашата собствена връзка искахме един от друг да стоим за истината.С календарите, почувствах как известно време е минало и нещата започнаха да стават отново нормални.
С времето разбрах, че Стела не е единствената, която разказва лъжи. Ала и аз не бях орел на чистата истина. Всеки носи своята доза ненужни истории, но при мен той е разграден в шепотите и наказанията на съседите. Добре, бях контраст на това, което Стела представляваше. За мен истината е живот,душа и дори нещо свещено. Но за Стела,лъжите бяха начинът,по който се доказала и правела себе си.
С времето, вместо да антагонизирам, реших да ѝ дам извинение. Може би зад лъжите ѝ имало несигурност, страх и неизпълнени мечти. Беше необходимо да търсим по-добър начин за общуване. Сега разбирам, че по-скоро тя е човек на действителността, който крие своите рани. За щастие, всеки от нас има своите мъки и неудачи, с които да се справи, и не всеки е готов да се изправи пред огледалото.
Сега, когато минавам покрай Стела, вместо да се гневя, се опитвам да ѝ се усмихна. Не защото вярвам в лъжите ѝ, а защото разбрах, че всяка история заслужава внимание, а не осъждане. Вярвам, че всеки от нас носи своите демони и понякога е по-добре да простим, отколкото да продължаваме с ненужната предразсъдъка. Вместо да разпространявам негативност, предпочитам да бъда светлина в един объркан свят.
И в този момент забелязах – може би Стела, по странен начин, всъщност ми е дала подарък. Научих, че един прост поглед, една искрена усмивка, могат да заменят много ненужни разговори. И вместо стените на дразнението, бих искал да изградя мостове на разбирателство.В края на краищата, не сме ли всички просто хора, които се опитваме да намерим място?
Това е осъзнаването, което държа близо до сърцето си.Днешният ден е нашият шанс да обменяме живота си с искреност и добронамереност. Надявам се, че утре можем да се усмихнем на Стела, без да се засягаме от миналото. А в нейните очи, може би, ще видя моето собствено отражение.