By admin 
Тя заплаши да ни заведе в съда за права на баби и дядовци
Понякога животът ни поднася неща, които не можем да предвидим. Седя в кухнята и пия горещо кафе, докато навън зимата напомня за себе си с мразовития си дъх. Обичам да гледам как парчетата лед, образувани по стъклото на прозореца, се разтапят на слънчевата светлина. Но в моята душа цари мрак, необясним и дълбок.
Преди няколко месеца, всичко изглеждаше нормално. Внучката ми, Ани, беше щастлив и жизнен малък човек. Ние, с мъжа ми, Гео, винаги сме я обичали безрезервно. Често я водехме на разходки до парка, където играеше на детската площадка, а ние въздишахме, наслаждавайки се на детството ѝ. Мислехме си, че сме част от нейния свят, че винаги ще сме там, когато ни нуждае.Но животът е непредсказуем.
Тогава дойде тя. Леля Стефка, майката на дъщеря ми, която все по-често започна да идва на гости. Поначало никога не сме имали проблеми с нея. Беше винаги усмихната и готова за разговор. Но в последните месеци нещо се беше променило. Започна да задава странни въпроси за нас. Защото не беше само интерес, а нещо много повече – страх и недоверие.
Един ден, си спомням го ясно, се прибрах от работа и я видях да седи на масата в кухнята с Ани на коленете си. Устата ми изсъхна, когато осъзнах, че нещо лошо се е случило. Моята дъщеря, Ивана, потънала в стреса на деловия си живот, отсъстваше. Стефка веднага забеляза антипатията ми и въздъхна.„Тя е под голямо напрежение“, каза ми. „Затова Ани е по-добре при мен. Не искам да я разделяме.“ После направо шокиращо добави: „И размислите на втория съд за права на баби и дядовци не са тук нито случайни, нито смешни.“ Сърцето ми заби учестено.
В онзи миг се почувствах като в лоша комедия. Не знаех какво да кажа. Като се замисля, вероятно всичко това е превърнало дъщеря ми в човек, който не може собствено да взима решения. Всичко, което знаех досега, подложено на съмнение.
След зарядите на гнева и безпомощността започнах да се тревожа. Не исках война, но не мога да позволя на Стефка да вземе Ани. Вечерите ми вече не бяха спокойни. Страхът и тъгата трепереха в ъглите на магическия ни дом, където игрите на дъщеря ми звучаха весело.
Племенницата ми, Мая, дойде на помощ.Винаги съм я считала за една от най-умните в семейството, и когато направих опит да разкажа за ситуацията, тя погледна внимателно и просто кимна.Без излишни фрази каза: „Трябва да направиш нещо, тя не може да те заплаши, дори да изглежда страхотно.“
Сигурна бях, че имам абсолютно право, но за мен войната не беше решение. Не можех да повярвам, че някой би могъл да заплаши една майка с права на баби и дядовци. А и част от мен разбираше какво я мотивира, как страхът от загуба кара хората да действат неразумно.
Тези дни минаваха бавно. Животът на Ани оставяше безценни следи върху сърцата ни. Някой ден обаче любопитството на внучка ми за своето минало може да я накара да се отблъсне от нашата природа. Работете усърдно, за да няма обятие на семейните конфликти, самата истина е, че ние, бабите и дядовците, даваме душа на тези истории.
Винаги сме се радвали, когато Ивана казваше, че сме чудесни баби и дядовци. Но увеличаващият се натиск от леля Стефка влошаваше всичко. Тя дори се опитваше да убеди Ивана, че вземаме неправилно решения в развитието на малката. Бяха необходими много минути, за да осъзная как точно той се противопоставя на нашето дотук строено.
В продължение на месеци сме в постоянен конфликт и всичките ни усилия да се разберем водят единствено до по-голямо напрежение в семейната ни среда. От една страна, емоциите ни пищят, а от другата – опитваме да не пропуснем малкото щастие на Ани. Но как да обясня на внучка си, че ние сме нейният дом и ще я защитим до последната ни капка българска кръв?
Дойде един ден, когато напълно загубих контрол. След поредния скандал с леля Стефка, избухнах и изразих всичките си натрупани чувства. Сълзите ми гърмяха като дъжд, а сърцето ми биеше учестено. Съсипващо чувство на безсилие прегърна душата ми.След около седмица получих голямо обаждане от адвокат. „Стефка е подала иск за права на баби и дядовци.“ Чувствах, че времето за разговори е приключило, че хуманността умира. Отидохме на съд. Моята душа се почувства като разпъната на кръст, но това, което ме задържа, беше обещанието, че ще се бори жена ми, Гео.
Часовете в съдебната зала бяха дълги и мъчителни. Стефка отново и отново повтаряше своето виждане – че сме зли и обичат да манипулират Ани. През цялото време мислих за малкото дете, което ни обичаше, а ние сме решили да се превърнем в воини с камъни.
Накрая, съдията изслуша всички нас и даде временно решение – Ани остава с нас, но за съжаление, нещата остават недоразрешени. Бях готова да плувам в реки от сълзи, докато скритите детайли за връзките в семейството ни все още срещаха негативи.
Животът е сложен и дори в нашия малък свят, истината остава най-важната. Предчувствах, че след всички изблици на недоброжелателност, нашите отношения трябва да се променят, но не знаех как. Човешката душа трябва да е по-силна от конфликти, иначе страхът ще я разкъса и изпрати в ада на собствените ни съмнения.
И в този момент, се осъзнах.Не искам да продължавам тази война, защото войната ни убива. Трябва да градим мостове, а не да оставяме камъни. Въпреки всичките ялови работи на общуването, всъщност сме семейство. Реших да направя крачка назад и да опитам с разговор, за да премахнем мрака. Трябва да обяздим страха и гнева и да поканим любовта на масата. Защото в края на краищата,най-важното е Ани – малкото слънце,заради което всички се борим.
С днешна дата, смело ще кажа, че правото на баби и дядовци е нещо, което всеки наследява от сърцето си. Обещавам да не позволя да става повод за раздор в семейството. Нека оставим децата да ни водят, а не ние да затънем в тъгата на страха. Нека изградим един свят, в който любовта е достатъчна, за да преградим пътя на споровете и войните в сърцето на всеки дом.