By admin 
Тя изхвърли сватбения ми албум, докато чистеше вкъщи
Всичко започна като един обикновен ден, слънцето блестеше в небето и аз се чувствах сравнително спокоен. Въпреки стреса на работата и динамичния живот, който водихме с жена ми, Нина, очаквах уикенда с нетърпение. Бяхме планирали да прекараме време заедно, да се усмихнем на спомените и да говорим за бъдещето. Като всяка двойка, преминали през много, и ние имаме своите ежедневни борби, но в дълбочина знаехме, че ни свързва нещо специално.Сутринта на събота Нина реши, че е време да направи основно почистване на нашия малък апартамент в квартал “Лозенец”. Бях в кухнята и разсъждавах колко е важно да поддържаме дома си чист и подреден. Сагата с почистването обаче, сякаш приключваше винаги с мен, който се натъква на нещо, което би трябвало да оставим непокътнато – например нашият сватбен албум.
Помня, когато го направихме – буркан с нежни спомени, в който сме събрали шепи усмивки и слезли на хартия моменти от най-значимия ден в живота ни. Бяхме насред вечеря с приятели, всичко беше като в приказка – от цветята до поздрава на свещеника. Там бяхме аз и Нина, на фона на цялото семейство и приятели, които ни подкрепяха. Колко красив беше този ден! Сватбата ни явно остави дълбок отпечатък, но с времето животът ни стана по-досаден, по-сив и обикновен.
Когато Нина започна да чисти, аз помислих, че е интересно как обикновеното домакинство може да предизвика спомени. Сякаш в един миг подредени картини от нашето минало, които сигурно бяха забравени, изникнаха в съзнанието ми. Чувах я как мърмори,шегува се сама и чукам бъркала в шкафа,когато неочаквано тя каза: ”Ей,скъпи,къде е нашият сватбен албум?”.
Сърцето ми спря за момент. Това не беше просто албум; това беше свидетелство на нашето щастие.Погледнах я, а в очите ѝ имаше нещо, което не мога да опиша. Тя наистина бе решила да селектира нашите спомени,защото бяха излишни за нея. “Погледни, има толкова много стари вещи тук! Изхвърлям ненужните.”
В момента, в който чух думите “изхвърлям” и “ненужните”, усетих как гърлото ми се стегна. Не можех да понеса мисълта, че може да изхвърли нещо толкова ценно, затова се изправих и хукнах към нея. На порога на кухнята ѝ казах: “Не бива да правиш това! Ти просто не разбираш какво значение има за мен!”
Тя ме погледна с изненада и малко обида. “И какво значение има един албум, в който всеки само за един ден изглежда щастлив? Животът ни не е само в спомените, а в това да продължим да живеем и да създаваме нови.”
Определено беше права, но проблемът беше, че аз не исках толкова бързо да забравя как научихме любовта. Сякаш с всеки изминал ден, пренасищаме се от ежедневието и забравяме важните неща.
Убедих Нина да спре и се опитах да ѝ обясня колко много значи този албум за мен.Нашите семейни ритуали, ловците на спомени, както ги наричахме, ни бяха водили до много места. Всеки път, когато погледнех на снимките, виждах не само нас там. Чувах смеха на приятелите ни, вкуса на българските ястия, приготвени от майката на Нина, чувал съм шегите на роднините ни, който присъстваха.
След малко Нина ме погледна напряко и попита: “Наистина ли смяташ, че един албум ще определи ценността на нашата връзка?” Тя беше права, знаех го. Но страхът от загуба ме завладя. Исках да запазя тези ценни мигове,страхът,че ще се затъпим в урбанизацията на живота и ще забравим всичко,заради новите ни,стари и забравени битови задължения.
Седнахме на дивана и започнахме да разгръщаме страниците на албума. Всяка снимка носеше свой дух, своя разказ. Имаше снимки на нашето малко кученце, на Нина, одушевила се на морето в Созопол, нашите рапсодии от пътуванията ни – един нов ресторант, където опитваме традиционни български ястия, споделяме хумор, острота и моменти от ежедневието.
Докато преглеждахме албума, започнахме да си припомняме старите спомени. “Помниш ли, когато баба ти ни покани на риболов в Ореша? Как загубихме пътя и се върнахме с риба, която всъщност не бяхме хванали?”. О, колко смях и радост имаше там.
В един момент, когато преглеждахме албума, усетих как сълзи започват да потекат по лицето ми.Нина също ридаеше. Сълзите не бяха от тъга, а от радост – радостта от спомена, от това, че все още имахме шанса да създадем нови.
Накрая, след дълга раздумка, решихме заедно – албумът остава, но ще направим нов. Ние не можем да прекъснем традицията, но можем да добавим новини.Вечерта, почувствахме, че не само албумът, а целият ни живот е преплетен в един бял лист, трептящ от същината на нашето съществуване.
Тази нощ, след всичките вълнения и емоции, осъзнах, че не фотосите в албума, а самите моменти, опитите, разговорите и случките между мен и Нина са най-важни. Нашите спомени не са само в снимките, а в сърцата ни и с общите ни мечти. И настоящето ни, колкото и да е обикновено, едва ли ще може да бъде отнето.Наистина беше страшно да помислим за загубата на албума, но в крайна сметка, нашата история продължава. Следващия път, когато Нина реши да чисти, знам, че с нея ще споделим новите ни спомени, новите ни ритуали и новата си любов – начина, по който ни свързва и ни прави силни.
Ние просто трябва да се фокусираме върху настоящето, и то да бъде също толкова магично, защото всяка стъпка, която правим, е част от нашата собствена история. Спомените остават живи, а истинската Романтика живее в ежедневието.
Със светофара нараз, усетих как най-накрая, след всичките спорове и тъга, Нина и аз бяхме единни и свежи. Животът не е вминутното планиране,a в споделянето на моменти,в стремежа да правим нови и нови спомени. Любовта е безкрайна.