By admin 
Тя ми каза,че съм просто една фаза и той ще се осъзнае
Днес е един от онези дни,когато всичко изглежда наопаки. Седя наършения диван в хола и поглеждам към мизерните стени, които помнят всеки плач и всеки смях, и просто не мога да повярвам колко е трудно да се посрещне истината. По-рано през деня, стоейки в малкия ни квартален магазин, чух гласовете на съседите.Дядо Тодор, който всяка неделя играе шах в парка, коментираше с баба Вера за времето, за градинките и за младите хора, които все по-често оставят пресите да се съхнат, вместо да четат правилно за света.
Но за мен, по онова време, светът беше само един човек — Дани. Дани и аз бяхме неразривна част от ежедневието си. Всеки момент, прекаран заедно, се чувстваше като безкрайност, искрена и пълна с надежди, мечти и огромни планове, които рисувахме за бъдещето.В такива мигове животът ни изглеждаше като приказка, в която ние сме главните герои.
Но реалността ни настигна и с нея и болезнената истина. Тя, Мила, най-добрата ми приятелка, каза, че съм просто фаза в живота на Дани, а той скоро ще се осъзнае и ще се върне при нея.Първоначално не исках да чуя дори думата „осъзнаване“. Как можеше да каже подобно нещо? Мила беше човекът, на когото разчитах, а сега звучеше като хладен адвокат на разбитите ми надежди.
В следващите дни се радвах на малките моменти,заедно с Дани — разходките из парка,разговорите ни на пейка,миризмата на кафе от близката чаша.Когато сме заедно, светът ставаше малко по-светъл, но и моето сърце се изпълваше с неясна тревога. Някак бях загубил себе си в обещанията му, в думите, които ни свързваха, и в оченьта надежда, че един ден той ще осъзнае колко значим съм за него.
После дойде онази вечер, която напълно промени всичко. Чаках го да се прибере от работа, и докато стоях на лоджията, наблюдавайки слънцето, което потъваше зад блоковете, си помислих, че скоро всичко ще бъде наред. Но той не дойде сам.Още от вратата чух весели смехове и гласовете на момичета, които звъняха на закачливите му шеги. Сърцето ми се стегна, когато го видях обгърнат от цветята, носещи аромати на пустинни нощи.
Търся погледа му, но той не го срещна. Всички бяха около него, коментираха новите му приключения и странни номера, които действително ме избутваха от съзнанието му. И точно в този миг разбрах, че бях само играчка в игра, която не притежавах.
След партията,заинтригувана от моменти на сблъсък,реших,че е време да говоря с него. Влязохме в кухнята и започнахме да спорим. Спорихме за неговите отношения, кои сме ние, къде свършва животът му и къде започва моят. „Дали Дани ще осъзнае? Каква фаза мога да бъда, когато съм единствената, която му дава смисъл?“ — попитах с треперещ глас.
Дани се усмихна тъпо, без да разбере какво му говоря.Той не виждаше скритата болка в сърцето ми.
Миналата седмица, докато търсех потвърждение, чух размяната на смешки между него и Мила. Знаех, че е игра, знаех, че мога да загубя.Но любовта не се поддава на логика. Обичах го с всяка част от съществуването си и беше нужно много време преди да осъзная, че в живота ни няма ред, няма правила, а само чувства.
След няколко месеца на тишина и размисъл, реших да се срещна с Мила. Каменният ѝ поглед ми оставаше да си помисля, дали думичките ѝ все още са толкова безразлични. Разказах ѝ как светът ми се бе завъртял обратно, колко съм глупава, че съм позволила на гласовете около нас да ни разделят. Тя поклати глава, а очите ѝ притъпяха тоновете на съчувствие. „Ти не си фаза,приятелко!“ — каза тя.
Минаха месеци и животът ни продължи, но не без предизвикателства. Изправях се пред несигурността, пред гнева и пред страхът от загубата.Тогава на фона на всичко това открих, че мога да бъда по-силна, отколкото предполагах. Започнах да си задавам нови въпроси — какво искам от живота и от себе си. И главное, разбрах, че не само мъжете, а и жените, доста често не оценяваме какво наистина искаме.
Времето минаваше и боли цветята у дома. Всекидневни ритуали, комедийните предавания на вечеря, разговорите с родителите ми, които за пореден път ме напомняха, че всяка драма си има своя накрая, а аз имам шанс. Накрая достигнах до разбиране: не исках да бъда фаза в нечий живот, а пълен, ярък персонаж. Открих колко много вещества имам в себе си и за мен вече не съществуваха само Дани и Мила.
Изглеждаше, че в семейството ми имаше много повече от просто любов — имаше принадлежност и подкрепа, която винаги е била там. Събрали се около масата на една вечеря, може би за пръв път осъзнах, че любовта изисква разбиране и умение за прощаване. А не за задържане на веднъж обретени мечти.
На следващата сутрин, когато слънцето отново се издигна, бях различен човек.Оставих ненужния гняв и болка зад себе си и прегърнах новите начала. Научих, че е важно да живея за себе си, а не да бъда част от чуждите представи. А когато отворих кутията на спомените за Дани, осъзнах, че за живота си сам съм отговорна.
Затова в крайна сметка,съвсем не мога да бъда само фаза. И понякога, за да бъда истинска, трябва да оставя другите да се осъзнаят.
PLAMEN SLAVOV