By admin 
Тя ми каза,че трябва да мълча и да оставя мъжете да говорят.
Седях на малката маса в ъгъла на старото заведение, където разбъркваха каймата за кюфтета и варяха боб в неделните следобеди.Звукът на стълбите, по които минаваха мъже с големи чаши ракия, беше неизменна част от атмосферата. Мястото, където общувахме, смеехме се, разказвахме истории и понякога си позволявахме да мълчим. Но днес чувствах, че нещо тежи в гърдите ми.
Със сестра ми Лили се сдвижихме да отидем на бабината градина след работа. Бяхме попаднали точно на момента, когато слънцето се спускаше над малката ни улица, и светлината осветяваше задната част на къщата. Тя ме заведе на един от любимите ни места – под старата череша, където имаше малко пространство за вътрешни разговори. Да, точно такова място, където споделяме всичко. И атмофера, напоена с аромата на узрели плодове и свежо окосена трева, предразполагаше.
„Скоро ще се женя“ – съобщи ми внезапно Лили, а аз губех ума си сред плодовете на дерзанията на живота. В дъното на ума ми обаче, не бях сигурна какво да отговоря; в моите представи всичко това звучеше като нещо далечно и непостижимо.
Денят ни премина в разговори за сватбата. Бяхме обсъждали безброй подробности за пелени, покани и менюта, но системно избягвахме въпроса за мъжете в нашите животи. Тя все пак улови моята малко притеснена стойка.„Знаеш, когато мъжа ми говори на маса с приятелите си, аз често оставям нещата да се развиват естествено“, каза Лили. „Той има много интересни неща да сподели.“
На момент се замислих и си помислих как е интересно, че решение да мълча, да оставя мъжете да говорят, изглеждаше толкова естествено за нея. Но, в същото време, в мен бушуваше странно, почти неосъзнато чувство на гняв и неприязън. Защо това е нормално? Защо трябва да оставяме мъжете да заемат централната роля, да говорим в техните термини и да игнорираме собствените си мечти и нагласи? Възможно ли е да сме на път да се увлечем в потока, да се разтопим в очакванията на традицията, в битовите стереотипи?
Седмиците минаваха, а съпротивата тлееше у мен. Изглеждаше ми, че мъжете бяха принудени да показват себе си непрекъснато. На работа, в квартала, дори на семейните събирания. Понякога, те ненадейно се опитваха да наложат мнението си, а гласовете на жените често оставаха встрани. Бях готова да стана част от тази тишина, но защо?
В един обичайно слънчев следобед, реших да поканя съседите за кафе. Събрахме се около масата, пълна с десерти и ароматна напитка. Разговорът вървеше с бърза скорост. Стари вести, клюки и шеги известяваха новини от квартала. Бях възхитена от близостта на нашите разговори, когато изведнъж, един от съседите, Димитър, прекъсна с ведър тон: „Кажи и ти нещо, бре, защо мълчиш?“
Този коментар ме подразни. Почувствах се захлупена от стереотипите за женския глас. Социална структура се опитваше да ме постави в ъгъла на предизвикателствата, а аз бях готова да кажа нещо.
„Знаеш ли, понякога е доста трудно да намеря своя глас, когато постоянно се чувам като бледа сянка“, им казах с решително усещане. За момент всички се спогледаха в неразбиране. Бяха свикнали с разговорите, в които мъжете задават ритъма.
„Но как е възможно?“ – се обърна Лили. – „Не си ли свободна да говориш, когато поискаш?“
Наистина ли? Наистина ли бях свободна? Разваляйки мълчанието, аз обясних, че нещата не са просто черно-бели. Мъжете не са злодеи,а по-скоро продукт на обществените рамки. Но все пак, нека разберем наистина какви сме и какво искаме. Гласът ми е важен и той заслужава да бъде чут, също както и техният.
И така, постепенно променители на средата започнаха да се появяват. Нашите разговори се развиха в нова посока.Започнах да разказвам мои истории… за любимата градина на баба, за съкровените моменти с любимата ми котка, за малките разочарования и надежди на ежедневието. И докато споделях, вглеждайки се в лицата на другите, отново почувствах онова запалено преживяване на разговор.
Всяка минута минаваше, а смехът и емоциите се вплитаха като цветове в детска рисунка. И накрая, бях осъзнала — ние, жените, сме гласът на нашите животи, и не можем да позволим на никого да ни лишава от него. Дали мъжете ще говорят или не, не е моя работа. Но е моя работа да намеря собствения си глас.
Когато размислях над всичко, което се беше случило, внезапно осъзнах, че не става въпрос само за мен или Лили. А за всички нас. Че имаме правото да изразим себе си, да покажем собствения си опит, да присъстваме и да споделяме. Въпреки традициите, окончателно спрях да се чувствам задължена да мълча, просто защото така е пренаписано.
Когато накрая стигнах до осознание, беше точно така, както минавахме под черешата на баба. Слънцето завършваше деня си, и тя, старата череша, щеше да продължи да расте. Може би точно така трябваше и мой живот да продължи — с глас, откритие и радост от собственото ми място в света.
PLAMEN SLAVOV