By admin 
Събуждам се рано, преди слънцето да е изгряло. В стаята, в която спя, е тихо и спокойно, но вътре в мен бушува буря от чувства. Днес е денят на сватбата ми. Всички приготовления свършиха, но в стомаха ми е като да съм погълнал три тона пирона. Не зная защо, но имам известен страх. Страх, който не мога да обясня, въпреки че всичко, което желая, е да се омъжа за най-прекрасния мъж на света – Христо.
Стоя на прозореца, обляна в светлина. Гледам как съседите се минават по улицата, старата баба Гавра, която казва “Добро утро!” на всеки, който минава, а малките деца си играят с топка. Спомням си, когато бях малка, майка ми ме водеше на сватби и ми разказваше какви традиции и ритуали съществуват в нашия край. Обичам българските сватби – звукът на зурни, аромата на шопска салата, щастливи лица около масите.
Когато стана време за сватбата, сърцето ми бие все по-бързо. Някакви мрачни предчувствия ме нападат, но се опитвам да ги отхвърля. Днес трябва да бъде най-прекрасният ден в живота ми.
След красивата църковна церемония, в която кумът ми – Давид, направи всичко възможно да ме накара да се усмихна, се стигна до най-чаканата част – приемът. Всеки е в приповдигнато настроение, всички танцуват, смеят се и се радват. Но аз нямам представа, че щастието ми ще бъде подкопано от един единствен момент.
Когато се отдалечавам от тълпата, за да си поема дъх, се озовавам пред масата на родителите на Христо.Тогава го виждам – неговата майка, госпожа Петрова. Отношението ѝ към мен винаги е било хладно, но сега, когато се приближавам, виждам нещо, което ме притеснява. Тя ми се усмихва, но в усмивката ѝ няма радост, а нещо като пренебрежение.
“Ти трябва да знаеш нещо, мило,” започва тя с глас, който не предвещава нищо добро. “Дори и днес, през всичките тези години, никога не съм мислила, че наистина ще бъдеш достатъчно добра за Христо.” За миг времето спира. Сякаш всичко наоколо замръзва, а само думите ѝ стават все по-силни и вибриращи в ушите ми.
Някак си успявам да усмихна. Не се разкъсвам, не зная как. Но вътре в мен, сърцето ми е разбито.Защо точно сега,точно в този миг? Питам се. Работих толкова усърдно, за да бъда част от семейството му, но сега осъзнавам, че нищо от това не ми е било достатъчно.
Разговорите около мен стават мъгляви, губя представа за истинското си състояние и се чувствам като призрак.Всички около мен танцуват, радват се и се смеят, но аз стоя сама, влизаща в странния свят на собствените си страхове и несигурности. Всички публични прояви на любов се размиват, стават безсмислени.Моята идентичност започва да избледнява в собственото ми съзнание.
Денят минава и вместо да бъда щастлива, стоя настрана, наблюдавайки. В сърцето ми се заформя една дупка,която не мога да запълня. Като че ли всички очи се впиват в мен,а аз съм само един недостатък в картината на това идеално семейство.
Ясно си спомням моментите, когато Христо се опитва да ме усмири. “Не я слушай, тя винаги е такава,” ми казва той. Но чувам само острите думи на майка му, които резонират в мен с яснота. Неговата подкрепа е вдъхновяваща, но е недостатъчна. Налива вода в бездънна яма.
Нощта преминава и всичко свършва. Последните танци и усмивки се утихват. Намирам се в хотелската стая, заобиколена от цветя и усмивки, а сърцето ми е все така опустошено. Слава богу, че разполагам с Христо. Той е моят партньор, моята опора, но вътре в мен все още се боря с думите на майка му.
След сватбената нощ, животът като че ли продължи, но в мен се зароди нещо ново. Открих, че съм изгубила самочувствието си. Започнах да се съмнявам в себе си – в начина, по който изглеждам, в начина, по който съм построила живота си.Христо продължава да ме обича и да ми казва колко съм ценна, но в собствения ми свят чувствам, че се пропадам.Минават месеци, в които стоя на ръба на пропастта. Една вечер, седейки сама на масата за вечеря, осъзнах нещо важно. Колко много внимание отделям на мнението на хора, които всъщност не ме познават. Спомних си уроците от майка ми и баба ми – за ценността на семейството, за поддържането на силни връзки, но най-вече за уважението към себе си.
Когато Христо се прибра, ми каза, че иска да излезем заедно на вечеря. Затворих очи и реших, че е време да споделя моите страхове с него. Докато вечеряхме, успях да му кажа как се чувствам. Неговата реакция беше такава, каквато не бях очаквала – усмихна се, стискаше ръката ми и каза: “Ти си всичко, от което се нуждая, и нищо от мненията на другите не може да промени това.”
Тогава осъзнах, че истинската стойност идва от това, което сме сами по себе си и как подхождаме към живота. В годините да не оставиш никоя чужда оценка да те повали е трудно,но оттук нататък знаех,че ще опитвам да бъда по-силна,заради себе си,заради Христо и их социален живот.
Моята сватба се оказа началото на нова глава в живота ми, в която се опитвам да се освободя от старите страхове и съмнения. Откритията, направени след нея, продължават да ми напомнят на важността да стоя стабилна пред предизвикателствата и да вярвам в себе си. С всяка изминала година работя за моята стойност,бавно свалям тежестта на чуждите мнения и приема нашата любов точно такава каквато е.Когато поглеждам назад, разбирам, че всяко съмнение, всяка несигурност са били просто част от моето пътешествие. И може би, понякога, именно от битието на съществуването ни зависи какво можем да възприемем наистина като “достатъчно”. Намирам нова сила в себе си и как ли не би ми било трудно, осъзнавам, че нашето щастие зависи изцяло от нас самите.
