By admin 
Улыбка зад гърба ми
Винаги съм вярвал, че съм добър съдник на хората. Имам едно от ония лицата, които показват истинските емоции. Мислех си, че знам какво да търся – искреност, приятелство, надеждност. Но изведнъж всичко се обърна, и вот, част от обсебващата игра се разигра пред мен.
Светът ми изглеждаше обикновен, борба между работа и личен живот. Изкарвах дните си, на работа в малкия офис в квартала, където всеки познава всеки.Тогава я срещнах – Ива. С приятната усмивка, която можеше да разсее мрачния облак дори в най-досадния ден. Тя беше колега, и бързо стана не само част от екипа, а и част от живота ми. Успяхме да се сближим. Споделяхме обеди, разказвахме си истории, смяхме се. Чувствах, че имаме странна, но вълнуваща връзка.
С времето се оказа, че липсвалото ми време за романтика не е било проблем. Ива изразяваше все по-голям интерес към мен – не само професионално, но и лично. Когато посмях да споделя с нея частица от душата си, тепърва разбрах, че не всичко е такова, каквото изглежда.
Спомням си един петък след работа,когато решихме да отидем на чаша вино на близкото заведение „Калепа“ - място,популярно сред местните жители. Въпреки че знаете, че това ще е просто приятелска среща, не можех да отрека, че известна емоция стимулира енергията между нас.Всеки път, когато Ива се усмихваше, ме завладяваше чувство на категорично спокойствие. За мекото осветление и музиката в заведението сякаш някак неочаквано ставаше тест за деятелността на сърцето ми. Но скоро ми стана ясно, че нещо съвсем различно се случва.
Няколко дни по-късно, бях на път към офиса, когато случайно чух разговор между две колежки, които коментираха малко по-тихо, но все пак ясно. „Не мога да повярвам, че тя му казва всичко това, а всъщност е просто игра…“ Ушите ми буквално изведнъж заглъхнаха. Ива? Какво, по дяволите, става? Исках да изскоча и да я питам, но съмнявах се, че това бе правилният подход. Веднага обаче забелязах, как само в следващите дни, с всяка усмивка, с всяка дума, започваше да съм по-дискретен.
Започнах да наблюдавам постъпките ѝ. Въпреки че я виждах все пак да се усмихва, отвътре бях пълен с недоверие и объркване.Бях постигнал да я познавам, но угнетителната мисъл, че някой друг радостно е допуснат до сърцето ѝ, ме караше да се страхувам. Започнах да разсъждавам за нещата, които преди време смятах за беззначителни. Къде бях приключил? Какво беше съществуването ми и какъв е смисълът на близките отношения, ако те могат да се превърнат в лъжа?
С майка ми се виждах все по рядко. Нейните съвети относно хората не ме интересуваха. Все пак, обичам я, но не съм от тези, които изразяват емоции, за да избягат от страховете си. Чувствах, че съм сам в неразбираем свят, и всичко, което ме заобикаля, е време на лъжа. Въпреки това, тя установи, че нещо се обърква с мен и в един момент ми зададе въпроса: „Нищо ли не ти се върти в главата, сине?“ В побледнялото ми лице тя прочете знаците за тревога.
Вечер след работа, всичко взриви, когато видях как Ива разговаря с Емиле – друг колега, който вероятно никога не е попадал в линията на огъня, но от гледна точка на Ива, той беше идеалният мъж. Тя се смееше, без да знае, че счупи сърцето ми. Наблюдавайки отстрани,внезапно проумях ,че усмивките ѝ - онези,които веднъж бяха казали всичко,всъщност бяха само прикритие. Знаех, че е време да поема нещата в ръце.
Следващият ден,събрах смелост и отидох при нея. Исках да чуя истината, но сърцето ми трепереше при самата мисъл. “Ива, нека поговорим.” Гласът ми излезе неуверено, но тя бързо се усмихна. Тя не искаше да се ангажира с въпросите, но нещо в погледа ѝ ми произнесе, че знае какво искам. Разговорът бързо се завъртя около нейното поведение, но и двете знаехме, че истината не е само в мен.
Не ми отне дълго, за да осъзная, че всъщност не е важно какво чувствах аз за Ива. По-важно беше какво искаше от мен, от положената ни връзка, от всичките ни моменти.По време на разговора, в крайна сметка тя ми даде откровение, което разхвърча страховете, биеше сърцето и носеше настоящето на моето съществуване. “Съжалявам, просто исках да се чувствам жива,” ми каза. В този момент разбрах, че нито замислите ѝ, нито лъжите, бяха за него. А рядко този миг на осъзнаване – в истинския смисъл и вкорененост.
С времето, осъзнах, че трябва да се изправя срещу собствените си разочарования. Не можех да продължа да обвинявам Ива за всичко, което не работеше в мен. Всеки един от нас има своите схеми, своите съмнения и сърцето, което понякога ги блокира.
В края на краищата, научих се да прощавам – първо на себе си, а после и на Ива. Промяната дойде с разбирането, че дори и усмивките да прикриват неистини, ние всички сме просто хора, опитващи се да намерим успех и любов. Половинчата истина е по-добра от пълна лъжа. Стана ми по-светло, когато осъзнах, че най-важното не е самата усмивка, а истинското желание да живеем заедно – с грешките и истини.
И така, за пореден път утрото дойде, и в мен вече нямаше тежестта на страх и недоверие. Защото бях разбрал – колкото и да храним лъжи и тайни, истина остава винаги, и ни води напред.